| Съдържание |
| Резонанс: |
| Поезия: |
| Есе: |
| Преводи: |
| Къси разкази: |
| Бележник: |
| Неюбилейно: |
| Мелпомена: |
ВЕСТНИК “КИЛ 2024”
Вестник „KИЛ“, национален вестник за култура, изкуство и литература, се издава от Сдружение на писателите в гр. Варна повече от 30 години. В него може да се срещнете със значими съвременни литературни творби на български писатели, като особено място намират варненските творци. Представя се творчеството и на водещи съвременни автори; много млади хора дебютират с творчеството си в литературния печат, които експериментират и прокарват иновативни методи в словото и в различните видове изкуства. Отпечатват се за първи път творбите, спечелили конкурси, организирани от вестника; намират място творци от различни изкуства от град Варна с високи постижения у нас и в чужбина. 
Вестникът се издава с финансовата подкрепа на Фонд “Култура” при Община Варна, а екипът от организатори и редактори, както и преобладаващото мнозинство от автори са от Съюза на българските писатели и Съюза на независимите български писатели – творци, които с произведенията си очертават тенденции, естетически нагласи, нови виждания. Четете в. „КИЛ“, за да почувствате силата на художественото слово и на другите визуални изкуства, ако искате да ви изненада някой творец с постиженията и предизвикателствата си в съвременния свят, както и да откриете едни от най-стойностните постижения в културата на Варна и страната!
Вестникът се издава с финансовата подкрепа на Фонд “Култура” при Община Варна, а екипът от организатори и редактори, както и преобладаващото мнозинство от автори са от Съюза на българските писатели и Съюза на независимите български писатели – творци, които с произведенията си очертават тенденции, естетически нагласи, нови виждания. Четете в. „КИЛ“, за да почувствате силата на художественото слово и на другите визуални изкуства, ако искате да ви изненада някой творец с постиженията и предизвикателствата си в съвременния свят, както и да откриете едни от най-стойностните постижения в културата на Варна и страната! Четете в. „КИЛ“, за да почувствате силата на художественото слово и на другите визуални изкуства, както и да откриете едни от най-стойностните постижения в културата на Варна и страната!
Община Варна - Култура и изкуство. (varnaculture.bg), https://
https://www.instagram.com/
| Статии | |
| Къси разкази | |
Мъка по бежаво палто
A Passion for a fawn coat |
|
Банко П. Банков
Докъм два след полунощ спеше безпаметно, спасена от лутане, не чуваше звънтежа на буфери и дрезгавия рев на корабни сирени, който разтреперваше изпотения, облепен с хартия прозорец. Мъглата откъм Азовско море душеше града до ранна пролет. След това я обземаше нарастващо неспокойство, върви нанякъде, но е сбъркала посоката и времето не е това. Отхвърляше завивката, надигаше се в кревата – каква е тази стая? Объркващите я предмети бавно идваха по местата си – рано е, спи, спи. Варя се отпускаше отново, но защо завивката е бежово палто с прасковена на цвят подплата? Уютно й е, сънува, че е будна и преподава глава от „Евгений Онегин”:
„и тены распускал густые
огромный, апушенный сад,
приют задумчивых дриад...”
Как се четеше щ, в кой език беше шч и в кой – шт?
Варя преподаваше руски език и литература в скромен български град, обкрачил Осъм. Родителите й бяха белогвардейци, изоставили по време на революцията фабрика в Полтава и параходи по Днепър, и спрели да презимуват в България. Следващата пролет възнамерявали да продължат на Запад.
Следващите пролети се изнизваха една след друга край бреговете на бозово прииждащия Осъм. Баща й, представителен мъж с офицерска стойка, прехранваше семейството като учител по математика в гимназията. Съседките наричаха майка й „мадам”, но тайно я одумваха заради копринения летен чадър и претенциозните дантелени ръкавици, заради това, че пуши, и неразборията в дома й. Майка й помагаше за наема на вехтите квартири, които сменяха, с уроци по френски език. Методиката й беше специална, началният урок започваше с песен – „Savez-vous plаsnter les choux?”*. Никога не се постара да научи поне пет български думи с точното им произношение.
Първо почина баща й, доста време след него – майка й. От всичкото минало й остана само една опушена икона на Христос Спасител, с трънен венец и чувствена, силна шия.
Германските войски, които пресякоха Дунав през 1941 година, донесоха едни страхове, Червената армия през 1944 година – други.
Какво очакваше белоемигрантите? Повечето излязоха да посрещнат с цветя изпратените руски войници от волските обози, размахваха знаменца, скроени от стари червени калъфки и покривки. Страховете се премесваха с атавистично вълнение, срещаха сънародници победители.
Белоемигрантите получиха настоятелни инструкции да кандидатстват за съветско гражданство. Варя стана председател на градския им клуб. Усещаше даже известно превъзходство пред колегите и обърканите съседи. Отсега нататък великата й родина щеше да диктува съдбата не само на България, но и на половин Европа.
***
Защо седи с книга на колене до прозорец над зашумен от влажно-зелени чемшири двор? Червени като вино божури ухаят сладко, а тя бърза, до довечера трябва да дочете романа „Тютюн” и да го върне на Надето, колежка по български език и сърдечна приятелка. Този роман се разпространява от ръка на ръка, могат да го забранят.
Героинята Ирина бърза по смрачените калдъръмени улици на южен български град. Но не е Ирина, Варя е. Краката й омекват, няма да стигне навреме до развалините на крепостта, до неопитните, нетърпеливи ръце на къдрокосия единадесетокласник, най-добрия й рецитатор на Пушкин.
Разбере ли директорът кого Варя учи на любов, кого е направила мъж, с нея е свършено. Ще я дамгосат под барабанен грохот насред училищния двор. Срещу стъписаните ученици вече е изправен някой с позеленяло лице – не, не е тя, това е секретарят на СНМ, изключват го от гимназията, защото е скрил, че вуйчо му е бил злостен опозиционер от петковистите.
***
Слава богу, тя е уважавана учителка по много важен предмет – дребна, кръглобуза, с очи метличини, председателка на клуб.
Привикаха председателите на всички провинциални клубове в София и ги предупредиха: трябва да дадат личен пример и първи да подадат документи за завръщане в родината майка. Два месеца живя разпъната между надежди и страхове. Страна, опряла до три океана, отгледала велики умове и страшни военачалници, я вика под крилото си, настоява Варя да сподели величието й. Нищо че родителите й бяха бягали от нея като след бедствие.
Плака сърцераздирателно на рамото на приятелката си, Надето. Едрата скоклеста балканджийка бършеше собствените си сълзи, но настоя със сепваща българска практичност: „Омъжваш се за българин, вадиш си нов паспорт и нека те търсят! С твоята заплата и бяло лице до седмица ще ти доведа поне двама кандидати. Ако искаш да знаеш, физкултурникът Гетов подпитва за теб!”
Физкултурникът беше мургав, та чак черен селянин, с остър хитроват нос и щръкнали уши. Ходеше с домашно плетена фланела (тя миришеше остро) и гуменки. За него няма да кажеш, че
„он по французкий совершенно
мог изъясняться и писать...”
Мисълта за Гетов я изпълваше с гнусливо превъзходство, но години след това, отвъд азовските степи, почваше да й се привижда съвсем приличен човек, по-скоро непосредствен, отколкото примитивен.
Уши си зимно палто от топъл бежов плат, запаси се с ватирано бельо, пуловери, кожени ръкавици. Старата икона и всичките си книги остави на Надето, обемистите вещи – на последната си хазайка. Да се поболееш какво да вместиш в петдесетте килограма разрешен багаж. Изписа цяло тефтерче с адреси и в един хаплив есенен ден се раздели завинаги с града, обкрачил отъняла река между ръждиви хълмове. И със страната, към която изпитваше противоречиво чувство, като към кръвна, но все пак по-долна по положение и образование роднина.
***
На разпределителния пункт в Киев ги посрещнаха с духова музика и гирлянди от цветни балони, леден вятър издуваше приветствени транспаранти. Всеки възвращенец получи персонален пакет с килограм захар, банка сгушчонка и банка риба кета, пакетче грузински чай, бонбони „Миша косолапыш” и брошура с текста на съветската конституция.
Отначало я разпределиха при селско семейство в станица на брега на Хопер. От тъмно до тъмно работеше полска работа, навлякла каквото има под бежовото палто, а вечер делеше с домакините хижа-землянка. Прежулените й от сапа на мотиката длани тръпнеха болно, давеше я остра воня. Зад тънката дъсчена преграда две крави прозвъняваха със синджири, пикаеха шумно. Всяка нощ се унасяше далеч, далеч, в един пролетен град, обкрачил бистра река – там всичко миришеше на божур.
Денем бабата бъркаше в захарта й, децата изядоха бонбоните, майката си услужваше с пуловера, с ръкавиците й.
После работи като хигиенистка в работническа столова (така се водеха по ведомост миячките на съдове), сортира гумени ботуши в обувна фабрика. Възвращенците бяха подозрителни, идваха от вчерашни буржоазни страни, държаха ги под око. Палтото й се изтърка, захаби се, но я топлеше предано в студените зими.
След пет години упорито кандидатстване й разрешиха да работи по специалността си – лелка в детския комбинат към ждановското пристанище. Получи и самостоятелна стая в многофамилно жилище.
Сутрин се извиваше унизителна опашка пред клозета, вечер жените вдигаха люти скандали в кухнята – кой е запушил канала на умивалника с отпадъци, коя е готвила на чужд примус... На пронизващо влажната, ветровита зима не й се виждаше краят, осаждена мъгла кривеше дърветата в обоклучената горичка, която Варя пресичаше всеки ден, за да стигне до пристанището. В занемарените, разкъртени павилиони се навъртаха джебчии и проститутки, нощуваха пияници.
Вечер родителите не идваха да вземат децата си навреме, някои изобщо не се вестяваха, да се чудиш как да утешаваш разплаканите сополивци. Варя се прибираше по тъмно, какво да пазаруваш, магазините са ометени още сутринта. Носеше си остатъци от обяда на децата. Събуваше изкаляните си до глезените шушони, събличаше грубото палто, прекроено от мъжки шинел, и чукаше на вратата на Тося.
Тося беше вече се стегнала за нощна смяна в компресорната станция на корабния завод, тантуреста, мустаката, навлечена с три фланели и ватени гащи. Грабваше палтото, навличаше го пътьом и негодуваше: „Разбрали сме се в шест най-късно да си тук! Всеки път закъсняваш, аз как да сваря! Разхайтили са ви вас по Европата!”
Първата вечер, след като я настаниха в многофамилната квартира, събра съседите на бутилка самогон и варени картофи със сланина. Самогона купи от беззъба бабичка на вторнишкия пазар. Вдигнаха наздравици за съседството, за дружбата. Сутринта, когато излезе във вестибюла и посегна към закачалката, краката й се подкосиха. Къде е палтото й, хубавото й българско бежово палто с прасковена подплата?
Отначало не искаше да повярва какво се е случило, чукаше по вратите на съседите и питаше с разтреперан глас – някой да е взел по погрешка бежово зимно палто, някой да си е услужил? Съседите открехваха едва-едва вратите си, клатеха назидателно глави, тя да не е паднала от клон, оставя ли се такава дреха в общо помещение? Не са видели ни палто, ни подплата!
Нямаше друга връхна дреха, нямаше откъде да купи. Как ще отиде на работа, кой ще посрещне децата от първа смяна? Директорката беше я предупредила, взима я от нямай къде – възвращенците създават неприятности, те имат да връщат на родината.
Скимтеше, скрила мокро лице в дланите си, съвсем сама в една много голяма страна. Свари я Тося, страшилището на кухнята – тя се връщаше от нощна смяна в корабния. Груба, устата, скандалджийка. Като разбра за кражбата, свали от гърба си прекроено от войнишки шинел палто, набута го в ръцете й и заръча: „Бягай, но довечера в шест да си тук, инак ще ти счупя врата!”
Така цяла зима двете се редуваха да ходят на работа с един прекроен мъжки шинел, поел чужда пот, чужда миризма. Чак на следващата година Варя се вреди с бележка от профкомитета за полушубка – латвийска конфекция.
Но в неспокойния й сън спомените за България я топлеха като бежово палто с прасковена подплата.
Short Story: A Passion for a fawn coat – by Banko P. Bankov. |
|
|
Назад
[ 6 ]
Напред |
|
Банко П. Банков е роден през 1936 г. в Ловеч. Завършил е строително инженерство, работил е на строежи из страната, специализирал във Франция и Полша. Сега е професор в Университета по архитектура, строителство и геодезия. Публикувал е белетристичните книги “Дълъг ден”, “Загубата”, “Изкачването”, “Циганско лято”, “Нито първи, нито последни”, “Светила и спътници”. Автор е на пиесите “Кой ще дочака изгрева”, “Чудото по Димитровден”, “Голямото надхитряне”, “Чипровски барон”. Сценарист е на филма “Съседката”. Има награди от конкурси за белетристика и драматургия.