| Съдържание |
| Резонанс: |
| Поезия: |
| Есе: |
| Фрагменти: |
| Къси разкази: |
| Палитра: |
| Беседи: |
| Паралели: |
ВЕСТНИК “КИЛ 2024”
Вестник „KИЛ“, национален вестник за култура, изкуство и литература, се издава от Сдружение на писателите в гр. Варна повече от 30 години. В него може да се срещнете със значими съвременни литературни творби на български писатели, като особено място намират варненските творци. Представя се творчеството и на водещи съвременни автори; много млади хора дебютират с творчеството си в литературния печат, които експериментират и прокарват иновативни методи в словото и в различните видове изкуства. Отпечатват се за първи път творбите, спечелили конкурси, организирани от вестника; намират място творци от различни изкуства от град Варна с високи постижения у нас и в чужбина. 
Вестникът се издава с финансовата подкрепа на Фонд “Култура” при Община Варна, а екипът от организатори и редактори, както и преобладаващото мнозинство от автори са от Съюза на българските писатели и Съюза на независимите български писатели – творци, които с произведенията си очертават тенденции, естетически нагласи, нови виждания. Четете в. „КИЛ“, за да почувствате силата на художественото слово и на другите визуални изкуства, ако искате да ви изненада някой творец с постиженията и предизвикателствата си в съвременния свят, както и да откриете едни от най-стойностните постижения в културата на Варна и страната!
Вестникът се издава с финансовата подкрепа на Фонд “Култура” при Община Варна, а екипът от организатори и редактори, както и преобладаващото мнозинство от автори са от Съюза на българските писатели и Съюза на независимите български писатели – творци, които с произведенията си очертават тенденции, естетически нагласи, нови виждания. Четете в. „КИЛ“, за да почувствате силата на художественото слово и на другите визуални изкуства, ако искате да ви изненада някой творец с постиженията и предизвикателствата си в съвременния свят, както и да откриете едни от най-стойностните постижения в културата на Варна и страната! Четете в. „КИЛ“, за да почувствате силата на художественото слово и на другите визуални изкуства, както и да откриете едни от най-стойностните постижения в културата на Варна и страната!
Община Варна - Култура и изкуство. (varnaculture.bg), https://
https://www.instagram.com/
| Статии | |
| Къси разкази | |
Дебелия и тънкия
The Fat and the Thin |
|
|
БОРИСЛАВ БОЙЧЕВ
Беше пухкаво розово бебе и детската му количка приличаше на нощви с втасало тесто за козунаци. От хубавото рухнало тесто излезе прекрасно дебело момченце. Младите майки се топяха от завист и го сочеха на децата си за пример: блазе на таз майка, златно дете, ящно, не е злоядо като вас, мисли само за ядене, а не за игри и лудории. И децата го възненавидеха, не спираха до него, за да не ги сравняват майките им и да им натякват. Дебелото момченце растеше, ала дваж повече дебелееше.
Когато тръгна на училище, най-напред го освободиха от физкултура. По-късно не ходеше на походи, на трудови дни, седеше на първия чин до черната дъска и до вратата. Учителите не го изваждаха от чина, изпитваха го от място, седнал, за да не се измъчва прав. И защо ли трябваше да го изпитват, какво повече да искат от него, като толкова очебийно изпреварваше своите връстници. Ограждано от възторзи и внимание, продължи да се налива и учителско-родителският комитет взе мерки и му поръча чин според неговите габарити.
Момчетата не допускаха Дебелото в игрите си, ту го посръгваха без причини, ту го препъваха и когато се претъркулваше, те се смееха от сърце. Възрастните с тревога споделяха, че това било проява на вродената детска жестокост.
Отиде войник и стана най-дебелият войник в армията. Нито една униформа в армейските складове не успя да го побере. Ами поясният ремък! Най-дългият не го достигаше с четири пръста. Но интендантските служби се справиха с чест. Най-добрият шивач от офицерската шивалня му уши униформа по мярка, обущарите вложиха усърдие и майсторлък и по специален калъп му направиха ботуши с кончове широки като градски кофи за боклук. Украсиха го с мека и гъвкава амуниция. Най-дебелият войник премина на специална разкладка, освободиха го от строй, стана войник със специално предназначение в кухнята
Когато в неделен ден излизаше в градски отпуск, всички разпознаваха в дебелия войник някогашното пухкаво бебе, пълното момченце, дебелия ученик и изпитваха умиление от спомените за него от онова време. Децата тръгваха подире му, имитираха походката му, приближаваха се и го потупваха без страх отзад, и не преставаха да се смеят. Проклети деца!
След уволнението на дебелия войник цивилните учреждения не го забравиха. Дори се надпреварваха кой да го примами. Още от портала на казармата получи престижна служба. И с право я получи, зер, никой от сънаборниците му не си тежеше на мястото като него. Големият централен булевард на града придобиваше истинската си значимост, когато той преминаваше по него. Тежеше и натежаваше все повече, нарастваше във всички посоки, обсебваше погледите, внушаваше респект и всеобща почит.
Вездесъщите очи на по-горните началници не го изпуснаха. Оцениха го по достойнство, взеха го на отчет и му дадоха зелена улица по стръмната служебна стълбица. А той натежаваше, все повече натежаваше и те доволно потриваха ръце: перспективен кадър! Напредваше бързо, от един просторен кабинет преминаваше в друг още по-просторен, неговото неповторимо присъствие изпълваше със смисъл и съдържание и най-просторния.
Ала децата! Ах, тез деца!
Нито плесниците помагаха, нито мъдрите родителски съвети как да почитаме тежките, големите хора. Какво ще излезе един ден от тези деца!...
В горещ летен ден Дебелия се появи по риза с къси ръкави и с тиранти вместо кожен колан, какъвто всеки мъж опасва на кръста си. С тиранти до това време децата бяха виждали само клоуните в цирка, с огромни шалвари, свободни около кръста, клоунът, с боядисана мутра, върви и разтяга тирантите с палци, и ту ги отпуска и те изплющяват Децата тръгнаха след Дебелия като след цирков клоун, смехът им искрен, заразителен, огласяваше улиците и площадите, предаде се и на възрастните, целият град прихна, заливаше се до сълзи, като мнозина дори не знаеха защо се смеят.
Ала не бяха само децата. Имаше в града и един възрастен присмехулник, от ония, дето обичат да задават публично неудобни въпроси. Заядлив язваджия и толкова мършав, че слънцето преминаваше през него като през стъкло. Уж човек върви насреща ти, а покрай него никаква сянка. Само едно петънце шава и върви редом. И като се взреш в петънцето - страх те съвзема: сенчицата е с формата на мустаците му. Жена му казвала, че той оправял политиката, не само световната, ами и местната, на градска почва, преуморявал се, не можел да наддаде на килограми, оставал си слаботелесен, и през лятото спял с вълнени чорапи.
Тънкия, който дори сянка не оставя до себе си, е противникът не на кого и да е, ами на Дебелия, чиято сянка е като орехова, половин час да стоиш под нея и те втриса. Слаботелесният бълвал змии и гущери срещу Дебелия, на публично място заявявал на всеослушание, че народът е прост, народът е стадо, наричал съгражданите си овце. Така ги наричал, защото се водели по ума на по-горните началства, които много си харесвали Дебелия. Бил хрисим, кротък и най-вече безсловесен. Никой не го бил чувал да каже цяло изречение, произнасял само междуметия. Дори не ги произнасял, ами ги изгрухтявал. А същите тези началници наляво и надясно тръбели колко е забележителен. Защото е планина от лой, присмивал се Тънкия, и затова се забелязва отдалече и е забележителен.
На голямо общоградско събрание Дебелия бе избран в деловия президиум. Седна в периферията според все още скромния си ранг. Ала се случи това, което мнозина предвиждаха: със своето внушително присъствие и от периферния стол той засенчи всички. Хора, прекарали половината си живот по президиуми, избледняха, превърнаха се в невзрачни петънца. Стожерът, естественият център на президиума се премести встрани. Ала при всяко следващо общоградско събрание центърът се приближаваше все по-напред и все по-навътре. Докато дойде денят, когато той седна там, където му беше отредено от самата съдба, седна на първия ред, до микрофона, подпря лакти на дългата маса с червената сукнена покривка и с фикуси пред него.
Уви, не било за дълго. Един ден в града плъзна слух, лош слух, ала до вечерта слухът се потвърди от официален източник: починал скоропостижно. Градът потъна в траурни знамена и макар потресен от тежката загуба, намери сили да отдаде заслуженото и да го изпрати по най-достоен начин до вечното му жилище. Не беше обикновен покойник и мебелната фабрика му измайстори специален ковчег, просторен, от талпи, ковчег персон и половина, а шест чифта коне теглиха катафалката. И когато пристигна на гробището, краят на процесията беше още в центъра на града.
Скръбта беше спонтанна, искрена и всеобща. Скупчени до гробищната ограда, децата наблюдаваха мълчаливо погребалната церемония. В очите им вместо сълзи, горяха дяволски пламъчета, по лицата - нито следа от печал, а само любопитство и очакване за нещо весело. Когато цяла дузина яки мъже се отправиха към катафалката, те се смълчаха. А когато мъжете с усилие измъкнаха гигантския ковчег, където бе положено тялото на дебелия човек с тирантите, децата прихнаха. Посмяха се, после като подплашено птиче ято политнаха към града, където ги чакаха игри и веселие.
Всеобщата скръб не досегна сърцето и на още един човек.
Тънкия!
Когато опечаленият народ падна на колене пред пресния гроб, дори и вейките на дърветата се сведоха от печал, а птиците спряха своите песни, и в благоговейната тишина се чуваше само как ораторът прелиства надгробното слово, писано му от друг, в най-сюблимния момент се обади Тънкия.
- Хеееей, хорааа, за Бога, какво от туй, че той беше дебел?
Хората замълчаха. За такива като този няма светини. Никой не му отговори. Какво искаш от човек, който спи през лятото с вълнени чорапи?
1989 г. |
|
|
Назад
[ 6 ]
Напред |
|
Борислав Бойчев е роден през 1933 г. в с. Страшимирово, Варненска област. Завършва журналистика в СУ “Св. Климент Охридски”. Работи като кореспондент и редактор в Българското национално радио; редактор и зам.-главен редактор (1990) на сп. “Септември”. Издал е разказите за деца “Тежките дядови ботуши” (1970), разказите “Село без кучета” (1982), “Момичето и лисицата” – разкази и повести (1995), спомените “Браздата на моя живот” (1998)