Простори

     В пошлата шумотевица на днешния ден забравихме едно име, което заслужава нашето внимание и преклонение. През лятото на изтеклата година Ане Франк щеше да навърши 75 години. Тя е родена на 12 юни 1929 г. във Франкфурт на Майн в заможно интелигентно семейство. Когато Хитлер идва на власт, много евреи от Германия и Австрия емигрират в Холандия, отличаваща се по онова време с веротърпимост и с най-силното в цяла Западна Европа съпротивително движение срещу нацизма. Така постъпва и бащата на Ане, Ото Франк, който емигрира през 1933 г. заедно с жена си и двете си дъщери. Той започва работа като директор на фирма “Травис” и всички заживяват сравнително спокойно до май 1940 г., когато окупирана Холандия капитулира и нещастията на евреите се пренасят и тук.
     На 12 юни 1942 г. Ане Франк получава за тринадесетия си рожден ден сред многото други подаръци и една тетрадка с твърди корици за дневник. Тя е описала това още в първата записка: “В петък, 12 юни, се събудих още в шест часа и това е напълно разбираемо, защото имах рожден ден. Но все пак не можех да стана толкова рано, затова трябваше да сдържа любопитството си до седем бе четвърт. Тогава вече не се стърпях и отидох в столовата, където бях посрещната с умилкване от Мурти, нашата котка. Малко след седем отидох при татко и мама, а след това във всекидневната, за да разопаковам подаръците си. Първо зърнах тебе, дневнико мой, и ти може би беше един от най-хубавите ми подаръци. Сега трябва да спирам. Довиждане, толкова те харесвам!”
     На този дневник е съдено да се превърне в една от най-големите литературни сензации на ХХ век, а Ане Франк ще остане завинаги на 13 - 14 години, каквато се е обрисувала в него.
     След няколко записки от свободния живот (общо 9 на брой) нещата се променят главоломно за по-малко от месец. “Сякаш светът се обърна наопаки” - ще напише тя. Добре организираната съпротива приема конкретна форма: укриване и спасяване на повече еврейски семейства, като в делото се включват много холандци под смъртна заплаха да споделят съдбата на обречените. Семейството на Ото Франк заедно с друго приятелско семейство и един самотен зъболекар, общо 8 души, минава в нелегалност, пускайки слух, че е емигрирало в Белгия. За скривалище им послужва вътрешна къща, свързана непосредствено със сградата, в която се помещава “Травис”. В понеделник, 6 юли 1942 г., рано сутринта семейството се пренася в своето укритие. Ане Франк е описала преместването и устройството на новото обиталище в три обширни записки от 8, 9 и 10 юли 1942 г.: “Аз бях страшно уморена и въпреки че знаех - за последен път спя в моето легло, заспах веднага и не се събудих, докато мама не ме вдигна в пет и половина на следващата сутрин. Ние се навлякохме в дрехи, сякаш щяхме да нощуваме в хладилник, но единствената причина беше да вземем повече облекло с нас. Никой евреин в нашето положение дори не би и помислил да излезе от дома си с куфар, пълен с дрехи. Аз бях облякла две комбинезончета, три чифта гащи, рокля, а върху нея пола, жилетка, лятно манто, два чифта чорапи, затворени обувки, вълнена шапка, шал и други неща - още вкъщи щях да се задуша, но кой ти гледаше това.”
     Изведнъж светът се смалява дo една къща и разделяна с чужд човек (зъболекаря Дюсел) стая. Прекъснати са връзките с приятелките и връстниците, но Ане Франк има своя дневник, който ще замести най-близката й приятелка. “Потекоха като насъне дните” - би казал поетът. Но не и за нея, наричана от околните Ане Живака. Тя превръща доброволния затвор в своеобразно убежище на индивидуалната свобода в условията на тотално безправие. Всъщност целият й двегодишен живот в Задната къща е духовно предизвикателство към нацизма, а дневникът й е вътрешна опора и знак за участие в общата човешка съдба.
     От страниците му опознаваме жителите на малката общност, техните характери и навици, идеи, начин на живот, занимания, човешки стремежи. Ане Франк често разказва каква е храната им и как се осигурява от помагачите. В случая те са петима холандци, работещи във фирмата на бащата: Кралер и Копхаюс - организатори на приключението, и двете млади жени Ели и Мип, като последната посвещава в конспирацията и отскорошния си съпруг Хенк. В три последователни записки от началото на август 1943 г. е описала подробно и колоритно по часове как протича един техен ден, постигайки голяма достоверност в представянето на живота на една затворена общност.
     Близките преди приятелски семейства заживяват в дребнави пререкания и свади по най-дребни поводи и постепенно започва да ги свърза само всекидневният страх. Малцина са показвали така естествено, живо и убедително емоционално-личностните деформации в човешкото поведение в изолирана среда под пресата на постоянния страх. Надникваме в ада на човешката изолация, макар и схващан от Ане Франк като рай в сравнение с участта на тези, които са в концлагерите или вече пътуват към тях в конски вагони. Незабравими са индивидуалните портрети, които е нарисувала на всеки един от обитателите на къщата.
     Естествено, тя е описала най-подробно и проникновено себе си. Прави ни свидетели на мъчителната й борба в нечовешки условия за формирането на своята личност, докосвайки се до всички въпроси - от човешката биология до най-възвишените трепети на душата. Откритията и страховете на детството при прехода към младостта, изпитанoто за първи път любовно чувство, откровенията в първооткритието на света - всички тези сложни и трудно изразими неща са поднесени в развитие с прецизния инструмент на словото, което бихме определили като художествено. По неповторим начин е показала навлизането си в биологичния ритъм на живота и обогатяването на любовното чувство с откриващите се възможности за еротична реализация. Ане Франк е беззащитна само в любовта. Изобщо може да се каже, че мъчителният процес на самоопределението на индивида и превръщането му в личност е представен по начин, какъвто трудно можем да открием и в голямата световна литература.
     Заедно с това Ане Франк ни прави свидетели на всекидневните й занимания. Тя чисти грах и картофи, мие съдове, помага в готвенето. И продължава да се занимава самостоятелно по учебните си предмети. Освен че знае холандски и немски, учи усилено английски и френски и може да чете в оригинал Оскар Уайлд и Алфонс Доде (“Умирам за четене и книги.”) Редом с другите слуша Би Би Си и военните комюникета, с които свързва надеждата си за скорошно освобождение. В Задната къща достига отвън не само ехо от събитията. Ане Франк се домогва до вярно осветляване на историческия процес. В най-тежките условия и черни дни нейните занимания са духовно предизвикателство към нацизма, който презираше културата и се стремеше да деградира и корумпира дори езика за своите политически цели.
     Всичко това не е случайно. Тя на няколко места в дневника си разсъждава върху своето желание да стане журналистка, а след това и писателка. Всички от семейството й могат да пишат стихове и си подаряват шеговити строфи за рождените дни. Но да бъдеш писател е нещо доста по-различно и много трудно. В разсъжденията й над писателското призвание личи пълно съзнание за силата и отговорностите на словото. На 4 април 1944 г. тя записва: “Аз трябва да работя, за да не остана глупава, за да напредвам, за да стана журналистка - защото това е, което искам. Зная, че мога да пиша, няколко разказчета са добри, описанията на Задната къща са хумористични, много неща от дневника ми говорят за това, но дали наистина имам талант, ще се види по-нататък. Аз сама съм си най-строгият и най-добър съдник. Сама знам кое е добре и кое зле написано. Този, който не пише, не знае колко е приятно да пишеш; по-рано съжалявах, че не мога да рисувам, но сега съм извънредно щастлива, че мога да пиша. И ако нямам талант да пиша статии или книги, все пак винаги мога да пиша само за собствено удоволствие.
     Искам да напредна, не мога да си представя, че трябва да живея като мама, госпожа Ван Даан и всички други жени, които си вършат работата и после биват забравени. Аз искам да имам и нещо друго освен мъжа и децата!
     Искам да ме помнят и след смъртта ми! И затова съм благодарна на съдбата, че по рождение ми е дадена възможност да се развивам и да пиша, за да изразявам всичко, което е в мен.
     Чрез писането се освобождавам от всичко, мъката ми изчезва, смелостта ми се възражда. Но въпросът е в това - ще мога ли някога да напиша нещо голямо, ще стана ли някога журналистка или писателка? Надявам се да успея, о, толкова много се надявам на това, защото с писане мога да изразя всичко: своите мисли, своите фантазии.”
     Дневникът й има определен замисъл и строеж. Тя го води под формата на интимни писма до Кити, въображаема най-близка приятелка, каквато липсва в живота й и по този начин успява да съчетае безпристрастния и дълбок поглед върху обкръжението и вестите, които идват отвън, със самонаблюдението и катаклизмите на вътрешните промени. И го е направила по великолепен и необикновено зрял начин. Става най-невероятното: строейки планове за бъдещето, готвейки се да стане писателка и да напише значително произведение, тя неусетно го е написала.
     На тези търсещи спасение хора е отредена най-жестоката съдба. След прекарани в Задната къща 2 години и 1 месец, преди да са се избавили от голямата неволя на затвора, те изпадат в друга, несравнимо по-страшна. На 4 август 1944 г. гестапо нахлува в къщата и всички укриващи се заедно с Кралер и Кюпхаус са изпратени в концлагери - евреите в Освиенцим, а холандците в страната си. През ноември 1944 г. Ане заедно със сестра си Марго е преместена в концлагера Бреген-Белсен в Германия. Както винаги тя понася най-достойно и твърдо изпитанията на лагерния живот, показвайки и тук изключителна духовна сила. Но двете се разболяват от тифус и пред очите й умира Марго. Това я сломява и само след няколко дни, в началото на март 1945 г., два месеца преди победата над фашизма умира и Ане. Погубен е един възвишен ум, един голям писателски талант, едно възторжено сърце, в което оптимизмът и вярата в светлото начало на живота надделяваха при всички условия. Укриващите се в Задната къща загиват, оцелява по една случайност само бащата на Ане и след ред премеждия се завръща в Амстердам.
     След депортацията на обречените Мип и Ели посещават скривалището. Сред купчина разхвърляни на пода стари вестници и книги в преровената и ограбена от гестаповците къща те откриват дневника на Ане. Още с публикуването му през 1947 г. славата му гръмва по света, а Ане Франк става най-превежданата холандска писателка. Става поредното чудо: от демонстриращата своята мощ държавна машина на Третия райх няма и помен, а това на вид най-безпомощно нещо, тази детска тетрадка вече 60 години обикаля света, за да носи своите послания.
     Първите информации за дневника на Ане Франк и откъси от него проникнаха у нас десетина години след издаването му в новооснованото тогава списание “Пламък” (1957 г.). През 1985 г. издателство “Отечество” поднесе на читателите хубаво и пълно негово издание в превод от холандския оригинал на Емилия Манолова и Храбър Будинов. Ние, българите, имаме и по-особен повод да проявяваме интерес към този дневник. Ане Франк, която пише с възторг за Холандия и със смесени чувства за Англия, на едно място споменава изненадващо думата “български” в записката от 6 май 1944 г., което буди своеобразни размисли: “Тук всичко върви горе-долу нормално. Почти не е за вярване това, което ни се казва за цените и за хората навън: 250 г чай струва 350 гулдена, половин килограм кафе - 80 гулдена, 250 г масло - 35 гулдена, едно яйце е 1,45 гулдена, за 100 г български тютюн се плаща 14 гулдена! Всеки търгува на черно, всеки хлапак предлага нещо... Всеки ден стават обири с взлом, убийства и кражби; полицейски агенти и нощни пазачи действат като професионални крадци, всеки иска да сложи нещо в устата си и понеже увеличаването на заплатите е забранено, хората са принудени да вършат измами. Полицията търси непрекъснато изгубени деца, всеки ден изчезват момичета на петнадесет, шестнадесет, седемнадесет години, пък и по-големи.” Очевидно думата “български” тогава е била синоним на високо качество, а днес глупави и продажни политици унищожават тютюневата ни промишленост (и само нея ли!) в угода на чуждите производители и търговци. При всяка реставрация на даден обществен ред има опасност да се повторят и безправието, и насилието от миналото. Но актуалните уроци на Ане Франк се съдържат преди всичко в редица нейни универсални наблюдения и изказвания за положението на човека и човешкото бъдеще изобщо. Много от въпросите, които повдига, не са получили още своя отговор от следвоенната действителност: “Както можеш да си представиш, тук често казват с отчаяние: “Защо, о, защо е тази война? Защо хората не могат да живеят в мир? Защо всичко трябва да бъде разрушено?”
     Този въпрос е естествен, но досега още никой не му е дал задоволителен отговор. Да, защо в Англия строят все по-големи самолети, конструират все по-тежки бомби и едновременно с това планират панелни къщи за възстановяването после? Защо всеки ден се харчат милиони за войната, а не се отделя пукната пара за здравеопазването, за изкуството, за бедните?
     Защо някои хора трябва да гладуват, докато има излишъци от храна в други части на света? О, защо хората са толкова неразумни?
     Не вярвам, че вина за войната имат само големците, политиците и капиталистите. О не, малкият човек също е толкова виновен, иначе народите отдавна да са се възправили срещу това безумство - войната! В човека има нагон към унищожение, нагон към убийство, смърт и ярост и докато не се промени нещо в цялото човечество, войната ще бушува, всичко, което е било строено, отглеждано и израснало, отново ще бъде разрушавано и унищожавано, след което хората ще трябва да започват всичко отначало.”
     Тази книга се чете и днес с неотслабващ интерес и може да се каже, че нито едно изречение в нея не е остарявало. Причините са много. Да споменем някои от тях. Нито една важна информация за своите преживявания или за поведението на другите Ане Франк не е пропуснала. Всичко при нея е естествено, оригинално, ражда се от непосредствения живот. Дори когато пише за най-простите всекидневни неща, виждаме културата на душата й. Когато целият обществен живот е триумф на лъжата, тя назовава нещата с истинските им имена, дори без сянка на идеализация. Отличавайки се с необикновен художествен усет, тя владее широк спектър от изразни средства - от натуралистичния детайл, през иронията, до високата реторика. Тя се оказва откривател на идеи, които ще бъдат подхванати след войната от психолози, социолози, философи.
     В писмо до баща си, говорейки за своите съкровени вътрешни бунтове, Ане Франк беше възкликнала: “Аз победих!” Днес тези нейни думи можем да натоварим с един всеобемащ смисъл.