Простори

     Тази книга не е морска. Тя е човешка. Макар че и това е спорно. На някои им се чини, че нейният основен персонаж е дотам безоснователен, та не би могло да има прототип в живия живот. Ако се влеем в техния траверс, тази книга може да мине и за “нечовешка”. Морето в нея е фон, Варна е пейзаж, а главната героиня се гмурка не в морето, а под юрганите на мъжете. Където мъртвото вълнение е почти смъртоносно. Но не за нея…
     Авторът на “Тъмната страна на жената” е мъж. Макар да се е облъскал по моретата и зад председателското бюро на Моряшкия профсъюз, Атанас Стойчев не е преставал да точи перото си на маринист и еротик. Перото си, зъбите си, невроните си. Не е преставал да се точи.
     За да не излизаме от маринистичната метафорика, нека оприличим писателя на кораб. Ето неговите характеристики:
     Дедуейт – променлив, правопропорционален на набъбващия общ тираж с появата на всяка нова книга.
     Водоизместване - производно на дедуейта, понеже с нарастването на тиража като концентрични кръгове нарастват и читателите.
     Товароподемност – творческият капацитет на автора.
     Мощност – енергоустойчивостта му, годността му да носи бремето на не-конюнктурността (може да се нарече и негова живучест).
     Предназначение – кораб от смесен тип: и за насипни товари, и контейнеровоз, и ферибот, но най-вече пътнически, защото писателят е пътешественик.
     Дестинация (сладостна българска дума!) – неопределено лутане като летящ холандец в океана на въображението.
     Дедуейтът на Атанас Стойчев е вече над десетки хиляди бруто-регистър… книги. Водоизместването – цял воден басейн с подгизнали читатели. Товароподемността – като на ат или ас (първата и последната сричка от името му). Мощността – като на табун коне на Пржевалски. Предназначение – Ноев ковчег. Дестинация – еротични континенти.
     Досега корабът му е приставал на пет материка и два острова. Това са неговите географски открития – книгите “Нонстоп”, “Пясък от дъното”, “Не ми вярвай, скъпа!”, “Слаби ангели” и “Тъмната страна на жената”. Отбивал се е и до два острова – един американски сборник с балкански автори и една антология на морския разказ, съчленена от Георги Ингилизов.
     С новата си книга Наско Стойчев стъпва като конкистадор на нов континент. Досегашните му заглавия биха могли да се навържат в свързано изречение, нещо от сорта “Дори нонстоп да ти вадя пясък от дъното (за да ти градя пясъчни кули), не ми вярвай, скъпа, защото са ми слаби ангелите!“
     “Тъмната страна на жената” не се вписва в стари изречения. Тя е начало на нов фразеологизъм, или по-скоро на нова идеологема. Новият континент, който авторът се опитва да завоюва, е встрани от популярните маршрути. Той може да е гореща Австралия, защото е пламнал от страсти и аборигенно примитивни нагони, а може да е и студена Гренландия, защото свистящите, неуправляеми вихри, които героинята събужда, може да ни полазят с ледени тръпки. Дарена (богохулно име!) е дарена с чудовищната и (себе)опустошителна стръв на жената вамп(ир). Тя е почти невъзможна, почти митологема – мелез от Цирцея и царицата на амазонките. Тя е човекомелачка, която смила душите на мъжете чрез телата им до разкашкана кайма за домашноовкусени наденички. Казват, че най-хубавите наденици ставали от магарешко месо. И може би жени като Дарена съществуват благодарение на това, че повечето мъже сме магарета… Героинята на Атанас Стойчев обаче прави опит да се самоосмисли, саморазкрие, саморазголи, самопрецени. Това е част от неправдоподобието на литературата, защото в живота подобни люд(о)е(ди) отбягват да се умислят изобщо. Те живеят на автопилот, на самотек. Не си задават въпроси. А авторът се е изхитрил да зададе въпроси дори на първите читатели на книгата (още в ръкопис) и ги и приложил към основния текст. С това и с понякога мъжките нотки в гласа на героинята (все пак авторът е мъж и му е трудно да се намъкне от глава до пети в женска кожа) “Тъмната страна на жената” се превръща в психоанализа на тъмната страна на човешката душа изобщо. Душата е море без дъно. Всички ние имаме своите тъмни подмоли, обитавани от спящи красавици и будни ихтиозаври. А привидният самосъд на главния типаж е огледало на общочовешката себичност: уж-разкаянието всъщност е обичайният опит за самооправдание.
     Тъмната страна на човека вече не е така тъмна. Защото е лунно осветена от книгата на Атанас Стойчев.