Простори

Съдържание

Поезия:

Абракадабра- Иван Бориславов
Abracadabra – Ivan Borislavov

Есе:

Културата като цялостна среда
Culture as an all round medium

Преводи:

Анджей Бурса в превод на Веселин Маринов
Andrzei Bursa interpreted by Vesselin Marinov

Проза:

Катастрофата- разказ от Мариян Желев
The Crash – short story by Marian Zhelev

Имена:

Критиката в критичната ситуация
The criticism in the critical situation

И Панко Анчев на 60 години
Panko Anchev 60 years of age, too

Ние:

За две книги на Вера Мутафчиева
On two Vera Moutafchieva’s books

Под знака на Терпсихора:

Преди и след танца
Before and after the dance

ВЕСТНИК “КИЛ 2024”

Вестник „KИЛ“, национален вестник за култура, изкуство и литература, се издава от Сдружение на писателите в гр. Варна повече от 30 години. В него може да се срещнете със значими съвременни литературни творби на български писатели, като особено място намират варненските творци. Представя се творчеството и на водещи съвременни автори; много млади хора дебютират с творчеството си в литературния печат, които експериментират и прокарват иновативни методи в словото и в различните видове изкуства. Отпечатват се за първи път творбите, спечелили конкурси, организирани от вестника; намират място творци от различни изкуства от град Варна с високи постижения у нас и в чужбина.

Вестникът се издава с финансовата подкрепа на Фонд “Култура” при Община Варна, а екипът от организатори и редактори, както и преобладаващото мнозинство от автори са от Съюза на българските писатели и Съюза на независимите български писатели – творци, които с произведенията си очертават тенденции, естетически нагласи, нови виждания. Четете в. „КИЛ“, за да почувствате силата на художественото слово и на другите визуални изкуства, ако искате да ви изненада някой творец с постиженията и предизвикателствата си в съвременния свят, както и да откриете едни от най-стойностните постижения в културата на Варна и страната!

Четете в. „КИЛ“, за да почувствате силата на художественото слово и на другите визуални изкуства, както и да откриете едни от най-стойностните постижения в културата на Варна и страната!

Община Варна - Култура и изкуство. (varnaculture.bg), https://www.facebook.com/varnaculturebg,

https://www.instagram.com/culturevarna?igsh=anhya3lrZWtiMjc3

Статии
Ние
За две книги на Вера Мутафчиева On two Vera Moutafchieva’s books

Десислава Неделчева е родена във Варна през 1973 г. Завършва СУ “Св. Климент Охридски”. Носителка е на наградата “Златното яйце” на националния младежки конкурс за поезия “Веселин Ханчев” в Стара Загора. Издала е “Прози в края на века” – София, издателство “Триумф”, 1998 Вера Мутафчиева Десислава Неделчева “Разгадавайки баща си. Опит за биография на Петър Мутафчиев” излезе през 1997 г., три години преди “Бивалици”. Двете книги произвеждат странна критическа загадка – те са неимоверно трудни за рефлексия, защото изглеждат свръхмонолитни. Критическото им допускане е осмислен отказ от такова. Отвсякъде железен и цялостен, биографизмът на Вера Мутафчиева представлява ценен професионален капитал. В някои свои части двете книги припокриват съдържанията си – бащата е предмет на първата и голяма част от втората книга, както и дъщерята. Тази бавна определеност на едното от другото е всъщност много по-сериозна, отколкото изглежда на пръв поглед, отливайки се в уж прозрачен взаимнодифинируем биографизъм. Още корицата обединява името на бащата и дъщерята в “ние”. Разликата е в двойното корично присъствие на бащата (който е не само в изписаното си име, а и в снимката). Оттук следва двойното задължение пък на дъщерята – тя ще попълни със словото си родовата форма. Биографията всъщност е конструиране на взаимносвързания родов смисъл. За двете биографични книги е немислимо А+В да не даде АВ, тоест родовата последователност е гнездото на Аз-а – предметът на “разгадаване” е именно “коя част от теб повтаря опита или кадърността на предците”(РБ, с.3). Оттук идва формулирането на необходимостта да се прави биографията. Идентичността трябва да бъде по този важен начин заработена (звучи малко грубо, но справедливо). Ще я откриете, когато я заслужите. Тогава тя ще сте вие, а междувременно работата не бива да изостава. Човекът се разпознава чрез другия и биографията е това “чрез”. Биографията. В началните страници на “Разгадавайки баща си” се уточняват “методите” на биографстване и специалното място на тълкувателните противоречия като ключ. “Криейки, човек се разкрива не по-слабо, отколкото ако проповядва” (РБ, с.6). Тук текстът на Вера Мутафчиева няма предвид някакво отявлено фактическо “криене”, а по-скоро има предвид скритата история. За да се види, тя трябва да бъде анализирана, “претълкувана”. Как да навлезем, къде да потърсим, за да извадим от миналото по-истинската история? Жак Лакан предлага да вземем в ръце “разгадаващия симптом – езиковата дейност” (1). Писането на Вера Мутафчиева ще бъде предмет на писането на Вера Мутафчиева, когато разгадава баща си. За многогодишното писане отговаряме, само пишейки. Бащата Петър Мутафчиев е посредник – той е причинител и причина, виновник и потърпевш. Ето едно отговорно твърдение: Петър Мутафчиев причинява писането на дъщеря си. Той от своя страна ще бъде изследван пак чрез това писане. Биографията следователно е едновременно резултат и инструмент. На същото място (с.6) в “Разгадавайки баща си” има следният въпрос: “Има ли едничък обект на биография, който би се израдвал на образа си, рисуван от другиго?” Биографът и неговият обект са веднъж завинаги сдвоени в своя род и в своето проговаряне. Речта замества с думи житейските факти. Търсят се окончателните думи за тази символизация. В случая нещата изглеждат още по-жестоки. Петър Мутафчиев умира, когато неговият настоящ биограф Вера е само на 14 години. Той си отива преди думите да го отместят символически. Оттогава той ги предизвиква за една последователна словесна символизация. Вера проговаря/прописва, вземайки думите вместо/на баща си. Така изглежда тази заместваща родова ситуация. “Да понесе и предстоящото – до смъртта си и главно след нея”(РБ, с.69). Според написаното от Вера Мутафчиева преживяното от бащата след неговата смърт е доста повече и по-обезпокоително – тук се фиксира социалното време след 9 септември 1944, когато Историята и Гласът на Бащата биват забранени. Тогава обаче се намесва и още едно обстоятелство – самата Вера влиза в бащината История тя прописва/проговаря – и Бащата продължава да събира преживявания чрез езика на дъщерята. Употребеното няколко пъти в “Разгадавайки баща си” вазовско “Линее нашто поколенье” засяга невъзможността от пълно речево заместване. Пък и едно дете винаги опитва езика на баща си, без да успее въобще да го погълне. “Опитът за биография” е поредната градивно-отчайваща стъпка от страна на дъщерята. От биографа се изисква огромна смелост и професионализъм, какъвто притежава тъкмо Вера Мутафчиева. През цялото време на четенето на двете книги наблюдавах и се учудвах на инструменталния професионалистки начин на биографстване – студен, суров, саркастичен, ироничен спрямо бащата, себе си и семейството. Очакваните пролуки от страна на носталгията и любовта се проявяваха така трудно и сдържано. Има ги, но не можеш с лека ръка да ги уличиш в чувствено разтапяне на текста по родното и семейно-идиличното. Нещо повече – Вера Мутафчиева обявява любовта за “метод” в биографията, казва: “и да не си бил влюбен в обекта на биографията, бездруго ще се влюбиш в течение на своята работа над него, загдето ти е струвал много” (РБ, с.7, курсивът - Д.Н.). Става дума за едно съществено усилие от страна на биографа-дъщеря – знакът на Бащата е уловен, уловено е празното място, липсата, която все повече се попълва, но какво има под нея/него: има само някакво изгарящо желание да се пише/говори. Това желание е силно, агресивно, стихийно. Оттук идва немското дисциплиниращо писане на Вера Мутафчиева – да озапти, да ограничи, да вкара в приетите успешни рамки своята дъщерна задълженост, да направи легален своя суров дълг, който отдавна е престанал да бъде дълг към бащата и се е превърнал в дълг към себе си. Мъртвият баща и неговият Език и История са станали задължение пред потомството, въобще пред българския народ. Още една подробност – от опит знаем, че историческата наука окрупнява личните истории, намалява индивидуалните различия, за да излее по-общите исторически форми. Биографията върши тъкмо обратното, уголемявайки личността до нейната уникалност. Какво прави историчката и писателката Вера Мутафчиева? Тя преди всичко внимава. От една страна, описва едрите кръгове на историята, от друга – кроткия анализ на всекидневието. Тя не може да избере, вършейки изкусно работата си. Тази двуединност на Езика дава една свръхлична отдаденост не просто на различния режим на разказа, а на строга последователност на научните и писателски принципи. Един от вариантите, при който личното/биографическото се пресича и доближава до общото/историческото е изработването на митическа схема на биографстване. По отношение на Вериния баща митичното изпреварва оформянето на историческата и писателската позиция на дъщерята. Вера Мутафчиева е в ситуация да се научи да бъде дъщеря на митичния Петър Мутафчиев, да не потъва в никоя от своите лични драми, защото принадлежността й към готовата форма-мит не би могла да я изхвърли отвъд очевидността на вечното и общественото. Затова справедливостта е неин основен принцип. Традицията и митът дават идентичност, която обаче отново и още по-трудно трябва да се заслужи. Поради тази “приготвена” за Вера Мутафчиева обществена форма на съзнание произлизат няколко особено ценни професионални (вероятно и лични) неща: не познавам друг така умерен писателски почерк, закръглен и малко суров, но изключително трезв и почтен. Стилът на писането е също морална категория. Той позволява едно наистина успешно и много полезно критическо отнасяне към българското социално битие, към гражданската немара. Такъв ангажиран с обществените проблеми език и стил изцяло дебатира върху традицията, която според известното определение на Т. С. Елиът зависи от “степента на историческото чувство” / “чувство за вечното или чувство за преходното, както и чувство за двете заедно” (2). Социалното и Историята. След смъртта на бащата дъщерята вече се е престрашила, сдобивайки се с бащините оръжия (и в буквален смисъл, когато Вера, скоро след погребението на баща си тайно взема ключа за “татковия кабинет” в сградата на Софийския университет, прониква призори в него и “открадва” от “средното чекмедже на бюрото барабанлията и валтера” на баща си, които укрива в продължение на доста години). През онази ранна сутрин в кабинета на Петър Мутафчиев се случва още нещо важно: Вера осъзнава, че очертанията на писалището на баща й поръбват всъщност собственото й минало. “Тук завършва то.” След този момент на остра лишеност спрямо бащата миналото ще започне да възниква, да бъде продължавано, конструирано. Може би тъкмо в този момент на липса (от една страна) и на радост поради олекотяване от бащиното бреме (от друга) се раждат тези мемоари. Миналото започва да се мемоаризира още след смъртта на бащата. Защо толкова години по-късно миналото е описано и публикувано? Естествено заради отпадането на социалната забрана върху името на бащата. Има обаче и една по-основателна причина – заради заплахата от изчезване на особено важен пласт от колективната памет. В “Културната памет” Ян Асман дава праг от 40 години за съществуване на живия спомен. Това е и едно от основанията за написването на книгата на Асман: “Днес достига своя край нещо, което ни засяга много силно в личен и екзистенциален план. Едно поколение от очевидци на най-тежките престъпления в човешката история си отива (…) и формите на културна памет се превръщат в проблем”(3). Съществена и тънка е границата между личната биографична история, родовия спомен и общата историческа парадигма. Как върху крехкото тяло на тази граница се разполага писането на Вера Мутафчиева? Къде свършва автобиографията и къде започва историята, в кой момент кое поражда и образува това преминаване? В нашия случай е валидна амбивалентността на символите, припокриваща Бащата с Историята. “Случваше се нерядко при ново запознанство допреди час непознатият да рече заговорнически: аз пазя Историята на баща ви” (РБ, с.159). Малката (лична) история или голямата („История на българския народ”) на Петър Мутафчиев е предмет на тайното забранено съхраняване? Коя от бащините истории е повече история на дъщерята? Според вече цитирания Ян Асман, “там, където миналото вече не може да се помни, т.е. да се преживява, започва историята (…) Територията на историка започва там, където миналото вече не се обитава от колективната памет на живи групи” (4). За Вера Мутафчиева е твърде важна уговорката, че тя описва преди всичко не своя живот и този на Петър Мутафчиев, а “поколението му навред из Европа. Знайно е: никой не може да бъде изследван, ако го изолираме от време и място – това се старая да не допусна” (РБ, с.77). По този начин в двете книги навлизат подробни описания, напомнящи пътните разкази от “Белия свят”, на Боженци и Габрово, на поминъка, на “насилственото” женене и секса на тогавашните българи, на патриархалността и социалните възгледи, на договарянето на прислугата в София на Солни пазар… Едно от големите писателски и етични постижения в тези книги са тъкмо социалноантропологичните разрези на обществените стопански и политически процеси. Има широки коментари на т.нар. буржоазна опозиция, на събитията около бомбардировките над София (които напомнят описанията на бомбардировките от „Американски речник” на Дубравка Угрешич), на бригадирското движение и дошлия комунистически режим. Върху цялата панорама на историческите събития преди и след септември 1944 г. са насложени освен личните истории на бащиния Мутафчиев и майчиния Трифонов род и други лични трагики – на шестчленното еврейско семейство на фройлан Сабине, умъртвено в пещите на лагерите на смъртта, на учителката по френски мадмоазел Дебийо и т.н. Винаги със специален акцент в двете книги са пасажите, отнасящи се до моралния и професионалния статут на българската интелигенция. Тук критиката на социалните нрави, на манталитета и традицията са сурово-изящни. И много полезни. Извънредно гражданска е моралната позиция на писателката в мотива: “последните поколения не знаят”. В книгите има дори автоцензурен упрек заради егоизма на личната история и спестяването на „фона”. „Оттук нататък повествуванието ще има фон” (БИВ, с.149). Можем отделно да изследваме трансформациите на паметта – как личното и семейното у Вера Мутафчиева се отлива често в по-строгата форма на институционалната историческа памет. Бележки: Навсякъде в текста книгата “Разгадавайки баща си. Опит за биография на Петър Мутафчиев” е отбелязана с РБ, а “Бивалици” - с БИВ. 1. Ален Вание, Лакан, ЛИК, С., 2000, с. 23 2. Т. С. Елиът, Традиция и индивидуален талант, “Г. Бакалов”, В., 1980, с. 36 3. Ян Асман, Културната памет, “Планета-3”, 2001, с. 11 4. Пак там, с. 42/43 On two Vera Moutafchieva’s books – by Dessislava Nedelcheva.

Назад [ 7 ] Напред