| Съдържание |
| Резонанс: |
| Поезия: |
| Есе: |
| Имена: |
| Бележник: |
| Памет: |
| Разказ: |
ВЕСТНИК “КИЛ 2024”
Вестник „KИЛ“, национален вестник за култура, изкуство и литература, се издава от Сдружение на писателите в гр. Варна повече от 30 години. В него може да се срещнете със значими съвременни литературни творби на български писатели, като особено място намират варненските творци. Представя се творчеството и на водещи съвременни автори; много млади хора дебютират с творчеството си в литературния печат, които експериментират и прокарват иновативни методи в словото и в различните видове изкуства. Отпечатват се за първи път творбите, спечелили конкурси, организирани от вестника; намират място творци от различни изкуства от град Варна с високи постижения у нас и в чужбина. 
Вестникът се издава с финансовата подкрепа на Фонд “Култура” при Община Варна, а екипът от организатори и редактори, както и преобладаващото мнозинство от автори са от Съюза на българските писатели и Съюза на независимите български писатели – творци, които с произведенията си очертават тенденции, естетически нагласи, нови виждания. Четете в. „КИЛ“, за да почувствате силата на художественото слово и на другите визуални изкуства, ако искате да ви изненада някой творец с постиженията и предизвикателствата си в съвременния свят, както и да откриете едни от най-стойностните постижения в културата на Варна и страната!
Вестникът се издава с финансовата подкрепа на Фонд “Култура” при Община Варна, а екипът от организатори и редактори, както и преобладаващото мнозинство от автори са от Съюза на българските писатели и Съюза на независимите български писатели – творци, които с произведенията си очертават тенденции, естетически нагласи, нови виждания. Четете в. „КИЛ“, за да почувствате силата на художественото слово и на другите визуални изкуства, ако искате да ви изненада някой творец с постиженията и предизвикателствата си в съвременния свят, както и да откриете едни от най-стойностните постижения в културата на Варна и страната! Четете в. „КИЛ“, за да почувствате силата на художественото слово и на другите визуални изкуства, както и да откриете едни от най-стойностните постижения в културата на Варна и страната!
Община Варна - Култура и изкуство. (varnaculture.bg), https://
https://www.instagram.com/
| Статии | |
| Разказ | |
В сянката на каменните зидове
In the shadow of the stone walls |
|
|
Илия Богданов е роден в с. Раките, Плевенско. Автор е на книги с разкази и новели.
ИЛИЯ БОГДАНОВ
Разбуди го сумрачната светлина, която се прецеждаше през гъсто изплетеното перде, останало от младите години на майка му. Въпреки ранния час той се почувства свеж, тялото му бе жадно за движение. Нощта все още дишаше в прага на вратата като заморена крава, това противно усещане го възпираше да скочи като в младежките години, да излезе навън и бос да обиколи двора. Изпитият вечерта алкохол придаваше на сънените му очи седефен блясък, отпускаше тялото му, зиморничави тръпки го тресяха.
 Стана и взрян в едрата паяжина на пердето, опипом нахлузи чехлите си; изправи се и така силно се протегна, че кости, мускули и стави изпукаха, готови да го вдигнат като тежка ракета в непристъпни висини. Отцеди се махмурлукът, разбуни се мисълта му; бавно изплуваха образите на снощните му гости, спомена за безсмислените спорове, така характерни за пийналата българска компания, го връщаха към трагичните предели на безумието. През отворения прозорец, макар и в преддверието на деня, долетя звънливият глас на невидимо птиче - викаше еша си. Топла тръпка го извади от вцепенението, той пристъпи към вратата.
След вчерашния дъжд като божа приказка се опъна пред него дворът. Лек бриз близна лицето му, раздвижиха се клоните на столетното церово дърво до балкона на къщата, запремитаха небето. Дълги повесма облаци се повлякоха и между тях зейнаха дълбоки сини бездни. Целият двор, цялата земя се усмихваше, обляна от божествени сълзи. И той стърчеше сред тая божа благодат, побита стара колона, обрулена от ветрове и бури, щръкнала само да бележи отминалото време. И светът, вече разбуден, минаваше край него, усмихваше му се през радостни сълзи, поздравяваше и го мамеше.
Подгонена от настъпващия ден, тъмнината бавно отстъпваше в долищата и падините, Росново се събуждаше сито като млада приласкана булка; земята и тя, обладана вчера от небето, протягаше се в безкрайното си ложе доволна, готова да роди. Далечен кучешки лай долетя, чиста човешка тъга. Никой човешки глас, никоя музика не може по-рано да изрази всемирната болка, световната мъка и радост както кучешкият лай. Далеко, далеко и петел изкукурига, дотегнала беше и на него нощта, викаше слънцето.
И както размишляваше очарован какъв рай е това, каква благодатна самота, близна го отново ветрец, натежал и мазен. На Учения се стори, че въздухът се сгъсти, усети да се издигат шумни дихания от животни, хора и духове. Сякаш досега всичко бе потънало в бездънен, тъмен, пресъхнал кладенец, изскочило беше и викаше. Зарадва се сърцето му, тялото му почувства жажда за движение. Изхлузи пантофите на прага, нагази бос в росната трева по пътеките между лехите. Потърси изгрева - все още тъмнееше на изток небето, - прекръсти се и съвсем буден се разбърза. Сепна го само онзи далечен кучешки лай, който долиташе като чиста, човешка тъга. И в този забързан миг си помисли: човешката тъга не руши живото тяло, а разкъсва душата. Преди да потъне в къщата, та да се приготви, огледа двора блеснал в брилянтни мъниста, после вдигна очи към небето. Облаците се бяха разнесли, трептеше земята, изкъпана от дъжда, наситена, вгледана с благодарност нагоре, към своя благодетел.
Каква радост беше само за Учения, колко време беше копнял да дойдат пенсионните години, да зареже дом и деца, да метне камък зад себе си, да се отърве от настъвленията на жена си и разните институтски началства, от унизителните, дето разяждат душата и вгорчават деня, всекидневни грижи. Да отърси библиотечния прах от себе си и да се махне; да потърси убежище под стряхата на бащинията си. И тази пролет тури един ритник, запрати всичко зад гърба си и като Спасителя дойде в своя Назарет. Изморила се беше плътта му, духът му. Натегнал се беше лъкът толкова, че чувстваше как пращи тетивата и а-ха, ще се скъса. А сега крачеше ли из двора си, по полето и из гората, по стръмните брегове на барата, обрасли с коприва и дребна ракита, той усещаше как всред развилнялите се днес страсти, всред мизерията и анархията, тук всичко стои непоклатимо, красиво и безсмъртно. Тялото му се подмлади, жадно за движение, за всякакви природни щения.
Когато излезе навън, беше обул високи гумени ботуши, облякъл беше тънка бежова жилетка. Взе от лавицата двете пластмасови кофи, застана под асмите в няма нерешителност. Опънато и чисто вече бе небето, сладостно и влажно бе утрото, идеше ден за чудо и приказ. Ленивият му възторжен поглед се спря на приготвената от вечерта лозарска костура, взе я и бързо излезе на улицата. Време беше снощните разпалени философи да идват - уреченият час минаваше - и той приседна на влажната пейка под черницата. Огледа площада с Моновия геран - никой нямаше. Както обикновено се случва, българинът лесно взема решение на чашка, а сетне не само не иска да си го спомни, направо го забравя. Така бе и с неговите снощни гости. Нямаше защо повече да ги чака, грабна кофите и тъкмо понечи да тръгне, откъм моста над барата видя да идва дядо Петър Активния. Едър, еднорък, прехвърлил вече осемдесетте, той все още бодряшки разперваше мотовилите си; със здравата си ръка влачеше подире си малка количка с две туби мляко.
- Добро утро - изпревари го с поздрав и стана.
- Добрутро. - дядо Петър спря и застопори количката. - Убаво стана с вчерашния дъжд, земъта беше ожъдняла. Ти за гъби ли? Дали ще има...
Подухна, от черницата се посипа роса, сребърен прах в зеления въздух.
- Аз съм на принципа на крадеца - може и да няма, но трябва да проверя.
- Ние тука все имаме по нящо - я коприва, лапад, лучец от фитерията, ето сега гъби... - Активния въздъхна тежко и продължи загрижено: - Амъ ония, дето живеят на петнайстия етаж, те отде да вземат. За един стрък лучец на пазара тичат. - Гласът му отекна необичайно високо, отчужден от него, пълен с отчаяние.
- Колко ще вземеш за това мляко?
- Колко. По осемнайсет стотинки на литъра.
- Така помагаш на онези от етажа - с евтина продукция.
- Борисе, ти знаеш, че това е пладнешки обир - Неприятен беше този разговор за Активния и той нервно продължи: - В шумата се бих не за постове и пенсия, а да помръдне историята по-нататък, да заживее народът свястно.
- Да, а виж какво стана. Тя взе, че се върна на старото си място.
- И народът страда като след война - ядно отвърна Активния и повлече количката си.
Учения го съпроводи с поглед до герана и оживен от гъбарската страст, тръгна забързан. Излезе на моста при старата коларска работилница, за по пряко към ливадите избра насрещната улица. Току след завоя, пред него щръкнаха каменните кули в дуварите на Бошняците. Какво ли не бе слушал да се мълви из Росново за тези триметрови каменни зидове, за скритото зад тях. Поспря и като пусна поглед по красивия зид, забеляза в другия край прегъната одве човешка фигура. Това кълбо се търкаляше край зида и нервно си помагаше с излъскана като кост тояжка. Вече беше близо и Учения позна баба Кула. Забила нос в земята, дрипава, тя влачеше подпетени оръфани галоши и ядно нареждаше:
- Господ да ви затрие семето айдушко! Да ме не пустиш ти да погледна. Обрайте го тоа народ, па се свирате като крътове далеч от окото му!
Докато баба Кула ядно удряше с тояшката си по каменния дувар, Учения хвърли поглед напред - опънала се беше истинска средновековна крепостна стена, само дето на “стражевите кули” стърчаха прожектори и охранителни камери.
- Ти от бошняшките гавази ли си - изфъфли старицата .
- Не съм - отрони гузно.
Баба Кула бавно, като да се боеше да не й се откърши главата, се извърна към него. Лицето й беше ярко белязано от онова старческо разложение, дето изяжда зъбите, кокалите и плътта, обвива още живото тяло с бледожълта патина, присъща на загиващите трупове; ала в очите й блестеше упорита искра, излъчваха дива страст, но и наивност. В цялата среща с бабата имаше нещо нелепо, нещо диво, варварско и детско едновременно.
- Ти си ... - баба Кула се оживи, съвсем се обърна към него, без гняв, с горда ласкавост. - Аз на тебе ти бях сърдита, рекох и на бъщъ ти, дордето бе жив.
- Може би грешите - колебливо й отвърна, вперил поглед в развеселеното спаружено лице.
- В твоя книжка ме бе изографисал - беззъбата й сбръчкана уста зейна срещу му в грозна усмивка.
- Може да не се е отнасяло за вас. - погледът й излъчваше такава сила, че Учения се смути.
- Минало ми е веке - тя го приближи, все така вгледана в него, дружески побутна ръката му с тояжката. - Чилякът, дето пишеш, че ми е слуга, беше мой мъж. Две дъщери имам от него.
- Е, щом сте приели писаното буквално, се извинявам.
- Видиш ли тоа дувар - лицето й помръкна, съвсем се сбръчка, устните й се превърнаха в тънка спаружена цепнатина. - Как се сбира толкоз камик, а? И тоа вари клечко ще ми се прави на честен, на чорбаджия! - В грозното спечено лице сега имаше някакъв скрит, вълнуващ чар. - Не ме пуща да вляза, пиле не може да прехвръкне през дувара, да опустее дано! - примлясна, все така приведена и злобно продължи: - А дедъ му на тоа вагабонтин за един мой поглед само - сладостна тръпка озари лицето й - на пета ми се въртеше.
- Като дете минавах по тази улица - обади се Учения. – На мястото на дуварите имаше висок плет със сламен покрив.
- Така я. Чираците им от ранна пролет лепеха по него говежди лайна. Осмърдяваха улицата цяло лято. Зимата ги къртеха за огнищено да държат огъня. Па тоа сега не пуща никого да зърне в двора му.
- Частна собственост, бабо Куло - рече и понечи да тръгне.
- Не ми приказвай така! Ората сакат да знаат на тоа чиляк отде се пръкна имането му. Дедъ му тичаше денонощно, дорде се усети чорбаджия. А тоа...
- Други са времената...
- Ш-ш-ът, че чиляк затривам за такава приказка! За два живота не мож сбра това, дето е само пред очите ти. - Старицата дишаше тежко, опряна на тояшката. Обърна се към Учения и укротена, продължи: - Само при войнъ има такава разсипия и айдуклък!
- Е, то злото не остава ненаказано - отвърна вяло.
- Гавазите ми викат -продължи баба Кула - да лягам и да мра. Плашат ме. Па то нема страшно. Смъртта е врата двойна - хем се затваря след тебе, хем другата се отваря отпред. Влизаш като при началник.
- Е, хайде - кимна усмихнат Учения. - И се извинявам, ако съм ви засегнал.
Баба Кула не го чу, беше се отпуснала връз тояжката си - едно вехто, дрипаво кълбо. Като тръгваше, дочу я да съска:
- Ще вляза аз, помни кво съм ти рекла!
Излезе извън Росново, в безкрайния хоризонт слънцето вече бе разчупило черната черупка на нощта, изгряваше огнено и топло. Учения крачеше право срещу него. Искаше лекият утринен ветрец да издуха от мислите му бабата с нейната овехтялост, с потискащото го усещане за нещо отминало, с дъх на запустение, на изгоряло село. Ала все по-натрапчиво си мислеше, че е безспирна борбата между духа и тялото. Ей на, тялото й се беше изтощило, а духът, желанията, стремленията й са останали докрай млади, силни и борбени. И тази горда някога жена, днес бе придобила отчаяното унижение на дивите зверове, тяхното загадъчно усещане за смъртта и духът й не намираше покой.
Задмина овощната градина и насреща му се възправиха варовитите скали на Рудината. Спусна се под тях, прецапа барата и се възкачи на ливадите. Пред него щръкна обгореното дърво, тук трябваше да са гъбите. Сърцето му биеше учестено и радостно. Накъдето и да се обърнеше, пред погледа му се изтягаше мирната плодородна равнина, доволна, че и тази година изпълняваше дълга си пред работния народ - добро е житото, отрупани са лозята и градините, от нощесния дъжд кукурузите ще хвръкнат до небесата. И тук, след този спокоен безкрай Учения разбираше, че времето се разделя с математическите си граници, става неделим от човека и мисълта се превръща в мечтание. Отпусна се и легна връз росната трева, разперил ръце сякаш това беше кръста на Спасителя.
Когато стана, слънцето се беше вдигнало над Чуките, а небето горе синееше сурово като стомана. Взе кофите и тръгна с настървение към изкорубеното дърво. Всред тревата около него белееха гуглите на ливадните печурки, газеше орнища от щръкнали челадинки. Улисан, бързо напълни съдовете. В далечината Росново плуваше в лятна омара, от там все повече се усилваше делничната шетня, към полето идеха стадните хлопки, подвикванията на пастирите. Денят ликуваше; скоро стада, хора и машини, всякакви твари щяха да плъзнат в полето и всяка от тези живинки ще стане войник, воюващ да умре, да се превърне в бучица пръст. Учения вече усещаше - наляли се бяха краката му с умора, тежаха кофите, трябваше да бяга от горещия летен ден.
Вървеше покрай барата, под сенките на върбите. Спря, разхлади се на Геровското кладенче и когато възлезе над тунела от Винската напоителна система, под лъчите на огрялото го слънце движенията му се отпуснаха бавно, разсипаха се и той щръкна немощен като обгореното изкорубено дърво в ливадите. Пред него Росново се гърчеше в тлъстите миризми на лятото, огромен хоризонт, варосан от бялата полска светлина, остра и чиста, се отваряше зад далечните хълмчета. Тайнството на този призрачен пейзаж беше в безкрайното небе, в неговия прозирен цвят, в онази мистична пустиня горе, изпълнена със студен и мъртъв блясък. И както размишляваше очарован какъв рай е това, каква благодатна самота, изведнъж лъхна ветрец, кротък и нежен, и на Учения се стори, че въздухът се сгъсти, изпълни се с тревога. Продължи да следва тревожните си мисли така, както се следва течащата вода или стара жетварска песен.
Вглъбен в себе си, неусетно се озова пред онази кална калдъръмена улица, където срещна баба Кула. Приглушена глъчка и струпани хора пред къщата в оградения двор привлече вниманието му. Когато приближи, свари отворена високата дървена порта, украсена с железни орнаменти, покрита с широк керемиден покрив; около линейка и полицейска кола в двора припряно шетаха мъже.
- Нали има бодигарди, псета. Да са я фанали.
- Я стига! Съсипа на чиляка двора. Кой баровец ше му дойде, па и да скочи в басейна.
- Какво е станало? - обърна се към двамата спорещи мъже? - Учения и продължи да оглежда двора. Струваше му се, че необяснима, нечовешка пустош лъха от равноподстриганата трева, от кокетните калдъръмени пътеки, от беседката до плувния басейн.
- Твоите приятели си пият кафето, па ти вече си набрал гъбите - пред Учения стоеше мъж висок, сух като върлина. Див човек, космат. А имаше поглед на примирено, кротко животно.
- Една дърта вещица има в село - намеси се другият. Резкият глас, сплесканото му лице и камбестият нос на отчаян алкохолик, издаваха сурова, груба душа. - Тая мръсна гадина се промъкнала през запуснатия двор на комшиите и влязла зад барбекюто. – Всичко в него показваше безжалостна алчност и угодничество.
- И какво? - не разбираше Учения.
- Псетата са подгонили бабата и тя, горката, се е спасила в басейна - с нескрита жал обясни високият мъж.
- Съсипа на чиляка имота! - махна ядно другият. - Кой баровец ше скочи вече в тоа басейн, а? - шмугна се в тълпата, думите му прозвучаха произволни и фалшиви.
- Тоа се мазни, белким пак се намърда да слугува... Учения не чу думите му, почувства се унизен и отчаян, наоколо цареше спокойствието на смъртта. Бавно се измъкна от сгъстилата се навалица. Калта вече бе изпръхнала по улицата, на хоризонта слънцето се беше изкачило, поклащаше се, като че вятър го люлее. Стана му топло и той тръгна под сянката на каменния зид. Летният ден се възземаше, светът олекваше, издигаше се в небето, а заедно с него и неспокойната душа на баба Кула летеше към вечните божи селения. |
|
|
Назад
[ 7 ]
Напред |
|
