| Съдържание |
| Поезия: |
| Есе: |
| Имена: |
| Бележник: |
| Памет: |
| Разказ: |
| Събития: |
ВЕСТНИК “КИЛ 2024”
Вестник „KИЛ“, национален вестник за култура, изкуство и литература, се издава от Сдружение на писателите в гр. Варна повече от 30 години. В него може да се срещнете със значими съвременни литературни творби на български писатели, като особено място намират варненските творци. Представя се творчеството и на водещи съвременни автори; много млади хора дебютират с творчеството си в литературния печат, които експериментират и прокарват иновативни методи в словото и в различните видове изкуства. Отпечатват се за първи път творбите, спечелили конкурси, организирани от вестника; намират място творци от различни изкуства от град Варна с високи постижения у нас и в чужбина. 
Вестникът се издава с финансовата подкрепа на Фонд “Култура” при Община Варна, а екипът от организатори и редактори, както и преобладаващото мнозинство от автори са от Съюза на българските писатели и Съюза на независимите български писатели – творци, които с произведенията си очертават тенденции, естетически нагласи, нови виждания. Четете в. „КИЛ“, за да почувствате силата на художественото слово и на другите визуални изкуства, ако искате да ви изненада някой творец с постиженията и предизвикателствата си в съвременния свят, както и да откриете едни от най-стойностните постижения в културата на Варна и страната!
Вестникът се издава с финансовата подкрепа на Фонд “Култура” при Община Варна, а екипът от организатори и редактори, както и преобладаващото мнозинство от автори са от Съюза на българските писатели и Съюза на независимите български писатели – творци, които с произведенията си очертават тенденции, естетически нагласи, нови виждания. Четете в. „КИЛ“, за да почувствате силата на художественото слово и на другите визуални изкуства, ако искате да ви изненада някой творец с постиженията и предизвикателствата си в съвременния свят, както и да откриете едни от най-стойностните постижения в културата на Варна и страната! Четете в. „КИЛ“, за да почувствате силата на художественото слово и на другите визуални изкуства, както и да откриете едни от най-стойностните постижения в културата на Варна и страната!
Община Варна - Култура и изкуство. (varnaculture.bg), https://
https://www.instagram.com/
| Статии | |
| Разказ | |
Лот в Ексил
Loth in Exil |
|
Виктор Пасков е роден на 10.09.1949 г. в София. Завършва гимназия в София и консерватория в Лайпциг (1976). Свири в джазови формации; до 1980 работи като композитор, оперен певец и музикален критик в Германия. Литературен и музикален редактор към агенция “София прес” през 1980 - 1987. От 1987 е редактор и кинодраматург в Студия за игрални филми “Бояна”. През 1990 - 1992 живее в Париж. Дебютира със стихове в списание “Родна реч” през 1964. Публикува разкази и новели в литературни периодични издания. Основна тема в творчеството на Пасков е проблемът за духовното оцеляване, резистентността срещу социалната и нравствената бруталност на действителността, за съхранението на творческото начало като възможност за етична и естетическа съпротива. В прозата му се преплитат различни културни пластове; често композицията е подчинена на законите на музиката, езикът е силно експресивен, което създава ново равнище на художествената условност.Втората книга на Виктор Пасков “Балада за Георг Хених” е публикувана във Франция (1989) и е преиздадена от изд. Seuil през 1990. За нея получава Голямата литературна награда на Бордо (Франция). Преведена е също в Англия, Германия, Испания, Полша, САЩ, СССР, Чехия, Словакия, Швейцария. Автор е на киносценариите “Ти, който си на небето”, “Индиански игри”, “Пльонтек” и “Духове”.
Съчинения: “Невръстни убийства” - 1986; “Балада за Георг Хених” - 1987; “Ций Кук” - 1991; L’Allemagne, coute cruelle – Paris, 1992. ВИКТОР ПАСКОВ
В една планинска пещера, близо до библейския град Сикор, гние в нечовешко безвремие великият ексилант Лот.
Вероятно му остават още пет минути живот или най-много ден-два; разумно би било да прекрати своя конфликт с Господ, започнат в мига, в който Лот напусна Содом. Но Лот не е ренегат като Йов. Той няма да се сдобри на финала със своя противник. Той не е вече и праведник. С излизането си в ексил престана да бъде такъв. Лот плю върху морала, смъкна маска и взриви бившата си биография с яростта на своето отрицание. Лот се хвърли в него с интензитет, какъвто содомитите не са и сънували.
Той е човек на полярните състояния: от крайно лоялен стана крайно нелоялен; от патер фамилиас — в монстер на фамилията; от бюргер --в екстремен анархист; от патриот — в безотечественик, и от свръхправедник — в архигрешник.
Възниква подозрението: дали в тези му действия не е заложено желание да обърне върху себе си вниманието на Милосърдието? Да му се хареса? Да го накара да се хвърли да го спасява на всяка цена? — Един толкова голям грешник, реабилитиран от Милосърдието — каква по-хубава реклама за Божиите инстанции! От Томас Ман знаем, че умереният грешник може само умерено да заинтересува Страшния съд... а кой от нас — малките, средните и големите грешници, не храни тайна надежда в споменатата инстанция?
Но не, не ми се вярва! Милосърдие, надежда — това за Лот са абстракции, както галактика, юриспруденция и числото „пи” за динозавъра, както родина, морал, език и обичаи - - за поповата лъжичка, както мисия, отговорност, страх от бога и страх от ада за египетските пирамиди.
За отрицателя Лот всичко това е без значение; Тома Аквински още не се е родил. (Да не говорим за Томас Ман.)
В края на краищата Лот отново е мъртвопиян, както в кошмарните нощи след разрухата на Содом, когато наду коремите на двете си дъщери върху същото прокълнато ложе. В резултат на което се появиха родът на моавците и родът на амонците. И понякога, уважаеми дами и господа, мен ме човърка мрачното подозрение, че всички ние — късните европейци — сме далечни потомци на тези два рода, създадени от пияния Лот и дебилните му дъщери ден-два след разрухата на Содом и пръснати по земята...
Преди всичко обаче Лот - именно Лот, а не Адам, Мойсей и безбройните маниаци на дълголетието от Библията - стана родоначалник на рода на ексилантите, който не бива да се мери с обикновени човешки мерки и да се обърква с който и да е друг.
Разсъждавайки върху историята на Лот, излизам от кожата си. Толкова противоречия! Четох я буква по буква с надеждата да открия някакви ориентири на Божията идея спрямо този нещастник. Но не! Нищо. Нищичко. Никакви теологични коментари не помагат. Тяхната квинтесенция винаги е една и съща: линията на бога е права линия. Това линеарно мислене дразни във висша степен. (Както дразни и квадратното или триъгълното мислене.) Опитите да се внедрят в хаотичния, трагичния, пищния свят на човешката емоционалност студените формули на Божията геометрия са противни.
Содом, Гомор, публично изнасилване и позор, гръм и трясък, огън и пепел, съпруга, превърната в стълб от сол, ексил, алкохол, инцест, смяна на идентичността и отказ — за какво е било всичко това, питам се, когато отсъства поука като в добрите стари басни на Лафонтен? Защо всичко е объркано? Защо не се споменава по каква причина Лот бяга от града Сикор в планината и става отшелник? Нито къде и как е умрял, на колко години, какво освен ексцеси е извършил в своя ексил... За много по-незначителни личности от Лот (чичо му Авраам например) се дават точни сведения, изчерпателна генеалогия, пълна информация. И в най-сенилните действия на досадните столетници от Стария завет е вложен някакъв смисъл и ключ към този смисъл. Само Лот е знак от горе до долу, знак, гледан през мътна пелена, знак, за който не става ясно какво означава всъщност.
Господи.
Тази история няма финал! Какво искаш да ми кажеш с кошмарната си семантика? Защо Лот е праведник в Содом, а вън от него по-голям грешник и от Каин? И защо при това положение твърдиш, че си го спасил; не беше ли по-милостиво да го оставиш да загине със содомитите?
Но аз или питам неправилно, или пък съм станал противен на Милосърдието, откакто възприех някои възгледи на Лот. То отказва да общува с мен. Принуден съм следователно да давам своя интерпретация на случката.
И така, Господ споделя с Авраам своето намерение да разруши Содом.
„Понеже викът на Содома и Гомора е силен и грехът им е твърде тежък, ще слеза сега и ще видя дали са сторили напълно според вика, който стигна до мене, и ако не, ще узная.”
Авраам си спомня, че племенникът му Лот живее в Содом. Започва един типичен еврейски пазарлък с Господ. Ще погубиш ли и праведния с нечестивия? - пита Авраам. Хайде, ако има петдесет праведници в Содом, не го съсипвай! Числото на праведниците се редуцира на четиридесет и пет, четиридесет, тридесет, десет! — за да стане ясно, че единственият праведник в Содом е Лот.
(Според Божията аритметика, ако в един грешен град живее само един Лот - един Киркегор, един Ницше - то този град може спокойно да бъде съсипан.)
Господ изпраща ангели агенти в Содом.
Защо Авраам и Господ са така убедени, че Лот е праведник? - Господин Лот живее двоен живот! През деня той е нормален бизнесмен (стада, слуги, шатри), лице с определен обществен успех, хай сосайъти - а през нощта - таен праведник. (Ако беше явен, обществото щеше да го нокаутира много преди пристигането на ангелските ченгета.) Това е чиста мимикрия. Лот полага усилия да не бъде разпознат като Лот. „Ето! подчертава цялата му позиция. Моите стада са многобройни, моята продукция е добра, жена ми е светска дама, дъщерите ми учат в Оксфорд, чичо ми Авраам има директна връзка с господ, в когото вие не вярвате, но моята репутация доказва неговото съществуване.” И: „Аз нося достатъчно дивиденти на икономиката, културата и изкуството на Содом. Мога да си разреша да не участвам в декадентските ви игрички. Ноли ме тангере, впрочем цивис содомикус сум!” И докато в Содом бушува агресивна баварщина, Лот се държи като елитарен ваймарски републиканец. Без да може да осъзнае, че всъщност е един клаустрофобичен мутант на Мики Маус в сънната изолация на една държавна нощна полюция. Праведник, моля ви!
Лот е изолант. Ни повече, ни по-малко. На този етап той се стреми да се изолира на всяка цена, да се разграничи от събития и участници в събитията.
За домораслите бунтари, които се превръщат в еволюционери петнадесет минути след като някъде замирише на революция, изолантът е предател. Тези, които профанираха содомията и аплодираха мръсните докосвания, разменяни между главни жреци и златни телета, сега отново са склонни към колективен транс. Всеки, който не крещи „Смърт” и „ДОЛУ!”, е предател. Големият взрив наближава, содомитите много добре знаят това. Те не могат да търпят опозицията на Лот, който отново е извън живата верига. Те искат да има съд, да се търкалят глави на жреци, като че ли това ще спре или отложи Големия взрив. Те не искат да премахнат содомията като идеология и държавна политика, защото ще трябва да я сменят с нещо друго. А другото може да ги отхвърли, да поиска колективни жертви.
Лот мълчи. Лот седи отстрани. Лот страда за Содом. Той не си прави никакви илюзии по отношение на Големия взрив, нито по отношение на съгражданите си. За разлика от тях той е готов на жертви, въпреки че знае, че жертвите са безсмислени в случая.
Може би аналогията, която правя между Содом и някои европейски страни, над които сега се сипе сяра и пепел, е дразнеща, но това е моя интерпретация. Аналогиите просто се натрапват.
Господ започва да руши Содом много преди онова утро, в което Лот и семейството му тръгват в ексил към Сикор. Големият взрив е един финален акорд. Много преди това Йехова наказва Содом с тъпи и корумпирани управници, с развратна система на обществено управление, с един прогресивно дегенериращ народ без морал, без чест, без идеали. Народ, който предава и убива своите праведници. (Щеше ли иначе Лот да е един?) Ако не беше така, содомитите нямаше да изнасилят Лот пред вратите на собствения му дом и содомията като идеология нямаше да се разпростре върху цяла държава и цял народ.
„Крясъкът на тези хора стигна до ушите ми!” — казва Господ. Но кой крясък?
Крясъкът на отчаянието ли? - Не! Крясъкът на отмъщението!
Крясъкът на омерзението? - Ами! Крясъкът на похотта!
Или крясъкът на потиснатите? - Хиляди пъти не! Крясъкът на пияния роб, който пее хайдушки песни в кръчмата, подрънква с вериги в знак на мъжка сила и върти страшно очи, за да влезе с тези си активитети в народния епос.
Содомитите са научени от содомията, че омерзение, отчаяние и протест не могат да бъдат изкрещени в Содом. Те могат да бъдат изписукани. В най-добрия случай - изразени чрез политически виц като форма на социален отдушник.
По-късно - когато една олигархия реши да скъси друга олигархия с една глава, ще има крясък до небето. И той отново ще бъде зле артикулиран, така че няма да стигне до ушите на Бога.
В тази атмосфера на безчестие и безсмислие Лот наистина е изолант. Или праведник, ако щете. Най-точно изразява неговата ситуация понятието „вътрешен емигрант”.
Има вътрешни емигранти, които остават завинаги вътрешни емигранти. Има тотални и частични вътрешни емигранти, фактът, че един човек се изолира в клозета три пъти повече, отколкото това изисква нуждата му дневно, означава, че е вътрешен емигрант. Това обаче не го издига на височината на Готфрид Бен например, който остана до края в своя Содом, набъбнал от противоречия и разпънат едновременно на трите кръста: вътрешна, политическа емиграция, ексил. Сьорен Киркегор също умря в клаустрофобичната си Дания. Ницше също. Някои от големите — Томас Ман, Лион Фойхтвангер, Бертолд Брехт, Артюр Рембо, Хенри Милър — предпочетоха или ексила, или пък да въртят сложни фигури на трапеца на политическата емиграция пред очите на цял свят.
Мисля, че вътрешен емигрант, който не еволюира в ексилант, е бунтар по интуиция, а не бунтар по рождение. Лот е роден бунтар. Той е професионалист. Това го разграничава от създадените в споменатите петнадесет минути фалшификатори, за които бунтът се ражда със ситуацията.
Колективният бунт винаги е нещо подозрително. Независимо от крайния му резултат. Поне тези от 1917 и 1933 г. доказаха това. Защо в съзнанието ми не е останал бунтът на евреите срещу фараона, а личността на Мойсей, който ги влачи след себе си в продължение на половин век през морета и пустини? Но това е друг въпрос.
Много неща могат да се кажат в ущърб на Лот. Докато продължава да седи в Содом в качеството си на вътрешен емигрант, той не е никакъв Лот. Той е плакатен праведник и прилича на красивата швейцарска крава, която учтиво ни гледа от етикета на шоколада „Милка”. Той продължава да заема горда, елитарна и сантиментална поза.
Лот още не е скъсал пъпната връв, която го свързва със Содом и содомитите! Ненавистта и погнусата - алфата и омегата на ексила - още не са докоснали съзнание и душа. Все още не му се е завило свят да върти глава насам-натам в търсене на себеподобни.
„Имам нужда от същества, които да ми приличат!” - крещи горкият Лотреамон в лудницата. Лот не иска да осъзнае, че Господ е решил АПРИОРИ в Содом да няма друг Лот; че тази шахматна партия ще се играе не до реми или пат, а докато на Полето не остане само един цар. Че трябва да поеме целия ужас на този факт.
Не! - Лот почти е склонен, след като са го изнасилили публично, да вдигне гащи и закопчавайки се, да направи изявление пред пресата, че току-що случилото се е един акт на свободата.
„Аз мразех родното си място” - горчиво заявява ексилантът Хенри Милър, когото само Втората световна война принуди да се върне обратно в Америка. „И ще го мразя до края на живота си. Най-ранният ми порив бе този да се отрека. Да се отрека от бащиния дом, от града, който ненавиждах, от моята страна и нейните жители, с които не ме свързва нищо.” И по-нататък: „Чуждите народи могат да бъдат жестоки и варварски, но що за дяволи са тези, които изглеждат като теб, говорят като теб, носят същите дрехи, ядат същата храна и те преследват като кучета! Не са ли това най-големите врагове, които може да има човек? За другите може да се намери някакво извинение, но за хора като тях — не мога да намеря никакво извинение!”
„Аз ще умра там, където ме запрати съдбата - пише смъртноболният Рембо на майка си. - Ще остана винаги там (в Абисиния), защото във Франция освен вас нямам приятели, нямам познати, нямам изобщо никого.”
Лот не напуска Содом, въпреки че е в тотално противоречие със среда, общество и идеология. Принуден съм да приема, че Лот е патриот. И дявол да го вземе, това е точно така! Именно в това се състои трагедията на този човек, ощетен от родина, Бог и съграждани!
Ако Лот бе направил харакири пред прага на дома си, ако бе изтребил семейството си в знак на протест пет минути преди Големия взрив, ако бе приел отровата като Сократ - той щеше да остане в историята на човечеството като пример на велик патриот. Вместо операта „Набуко” Верди щеше да напише операта „Лот”.
Но Лот скъса с неаполитанския патриотизъм в три четвърти такт и избра ексила за своя съдба. От анонимния патриот Лот изригна в грешника, безотечественика, креативната личност Лот, върху която си заслужава да помислим.
Лот избира ексила, а не политическата емиграция, към която просто го тласкат. Той не моли властите на града Сикор за политическо убежище, не се позовава на своя статут на праведник, не разголва тялото си, за да покаже къде и как е бил малтретиран. Въпреки че всяка страна — от Египет до Ханаанската равнина, която не е засегната от содомията, би сметнала за чест да даде политически азил на дисидент и праведник от ранга на Лот.
Отговаря ли това на неговия характер? Какво съдържа в себе си понятието „политически азил”?
През 1978 г. живеех в бившата ГДР, град Рощок. Бях музикант и като всички музиканти от „братските” страни - социалистически гастарбайтер. Работех в местния театър.
По това време държавата разтвори широко обятия и прие голяма група политически емигранти от Чили. Създаде им фантастични условия, раздаде им най-добрите квартири, предостави им сцена за собствен театър. Чилийската емиграция се организира в драматичен състав. Създаде революционни и авангардни пиеси. Пиесите се играеха пред винаги осигурена публика. Към всеки те се обръщаха с „другарю”. Всички бяха „другари” за чилийците. Всички бяха добри. Мъката им бе голяма, заплатата - също. Вечер, когато нямаха представление, те свиреха тихо на китари в клуба на театъра, излъчваха революционна романтика и пееха песни, в които ставаше дума за демокрация, свобода, родина и венсеремос.
Всички знаехме, че чилийските политически емигранти бяха напуснали една страна, в която вилнее фашистки терор. Всички виждахме как те приемат услугите на друга страна, тоталитарна във всяко едно отношение, измамна, демагогска, несъстоятелна, страна — която преследва своите интелектуалци, изгражда стени и фотоклетки в стените, които стрелят и те убиват, ако се опиташ да ги прескочиш.
Точно тази страна постла девет дюшека за чилийската политическа емиграция, превръщайки я в принцеса върху граховото зърно. Същото направи за тях и България, която не бе по-любезна към собствените си различно мислещи поданици, нито по-малко тоталитарна.
Това ме кара да мисля, че политическият емигрант е човек, който се задължава да приеме законите, системата и всички форми на терор, упражнявани от страната, осигуряваща му азил. Азилантът не разполага със себе си. Той автоматически е подвластен на новото социо и подлежи на употреба. Той е гастрольор, гост на сцената на новия театър и е длъжен да поеме ролята, която му разпределят.
Аз не се обявявам срещу политическата емиграция! Прекрасно разбирам, че когато една система задвижи убийствената си машина срещу своите опоненти, когато те поставят в ъгъла и дулото на пушката ще гръмне всеки миг, е много по-човешко да емигрираш и да продължиш войната срещу нея от друг ъгъл. Политическа емиграция е имало, трябва да има и винаги ще има, докато човечеството не запретне ръкави и не построи най-накрая вавилонската кула. Аз също искам да подчертая разликата между ексиланта и политическия емигрант. Така, както я виждам от своя ъгъл.
Първият е самотник и индивидуалист — вътре и вън от страната си.
Вторият живее предимно в колектив.
Първият отхвърля както старото, така и новото общество, в което се намира.
Вторият често е принуден да целува ръката, която му дава хляб.
Първият ражда мъчително и в противоречия своята идея. После хвърля всички сили да я осъществи, без да е сигурен в крайния резултат.
Вторият работи за идеи, родени преди него, адаптира се към тях и хвърля всички сили да ги осъществи, вярвайки фанатично в хепиенд.
Първият не е вече патриот.
Вторият е.
Първият обръща себе си наопаки, за да коригира Божията идея.
Вторият обръща наопаки света, за да възтържествуват неговите идеали.
Първият няма да се върне никога в Ханаанската равнина.
Вторият страстно желае да се върне в репарираната си родина.
В политическия емигрант често стрелят и го убиват.
Ексилантът е човек, чиято душа е разстреляна.
Като сумарен пример на ексилант бих посочил Солженицин, който категорично отказва да се върне в Русия, не спестява нито един упрек и нападка към новото общество, отказва неговите услуги, не желае да му стане параден кон, живее самотно в псевдоруската си пещера в Атланта със своите идеи и мисия и не го е грижа дали светът приема посланията му или не.
Но да се върнем към Лот, когото оставихме със семейство и ангели вкъщи.
Като еднолична фирма и най-висша инстанция Господ е взел вече окончателно решение за наказателен поход. Разпоредил се е със съдбата на Лот и содомитите; връщане назад няма. До Големия взрив остават броени часове.
Казано между другото - какво му пречеше да постъпи като американски политик и да попита демагогски своя избирател Лот: „Какво смяташ, че трябва да се смени в този Содом, Лот? Имаш ли идея?”
Лот това и чака! Той не е човек без идеи. Той е праведник и демократ, готов е да забрави стореното му зло и да даде нови жертви. Спомнете си какво казва на разярената тълпа, която крещи пред къщата му и иска да й предаде ангелите: „Вижте, имам две дъщери, които не са познали мъж, тех да ви изведа навън и сторете с тех каквото ви е угодно, само на тези мъже не струвайте нищо, понеже затова са влезли под покрива ми!”
Такъв мъж ще загуби Содом!
Мъж, в когото чувството за чест, справедливост и достойнство, гордост и дълг са тъй болезнено развити, че стигат границата на хипертрофията.
Човечеството би трябвало да си скубе косите и да обсипва главата си с пепел, когато го напускат такива личности. То трябва да вие от мъка, че не е успяло да ги използва както трябва, да впрегне качествата им в някакво полезно действие. Но човечеството изпитва тайно облекчение, когато праведникът го напусне или - още по-страшно! - когато той се отрече, погнуси, разяри, когато се изправи в цял ръст срещу земя и небе и демонстрира, че е способен на много по-грандиозни и изчерпателни грехове от умерените мръсотии, които трупаме цял живот, за да вдигнем накрая вавилонска кула от екскременти, надвишаваща стократно духовния ни ръст.
„Когато се зазори, ангелите настояваха пред Лота, казвайки: стани, вземи жена си и двете си дъщери, да не погинеш сред наказанието на този град. Но той се бавеше, затова мъжете хванаха за ръка него, жена му и двете му дъщери, изведоха го и поставиха го вън от града, понеже Господ го пожали.”
Лот се колебае. Лот не иска да бъде пожален. Върху Лот отново трябва да се упражни насилие. Лот е персона нон грата. Поданство, граждански права, права на човека и така нататък — всички фикции са му отнети. Ескортът на ангелите го отвежда директно до границата на Содом.
Във вътрешния джоб на току-що купения му костюм има уануей тикет.
Край на вътрешната емиграция. Край на позора.
Този колебаещ се Лот ми е ужасно познат. Човекът, който до последния миг не иска да скъса изтънялата нишка, свързваща го със Содом и содомитите, защото знае, че това означава край! Край — дори Содом да не бъде разрушен, връщане назад няма.
Лот не се бои от колективната смърт - тя не е страшна. Той доказа, че не се бои и от индивидуалната - там, сред разбеснялата се тълпа.
Лот не се страхува от смъртта, а от живота! От това, което предстои оттук нататък, от вакуума и от изолацията във вакуума. От бремето на битието, което ще се стовари с двойно по-голяма тежест върху плещите му в момента, в който излезе от моргата Содом и тръгне под това разярено слънце и синьо небе като някакъв зомб.
В края на краищата - той се страхува от мисията, която вече ще трябва да поеме и изпълни - мисия на човек, умрял веднъж завинаги като праведник и възкръснал за прокълнат втори живот като ексилант.
„Бегай за живота си, рече единият на Лот. Да не погледнеш назад, да не спреш никъде в тази равнина, бегай в планината да не погинеш!”
„Ах, Господи! - откъсва се за пръв и последен път покъртителен вик от гърдите на Лот. - Не така!”
Не така!
В това „НЕ ТАКА!” от дъното на простреляната душа има много повече протест и мъка, отколкото във всички филипики на опортюниста Йов, които той бъбри в емигрантската си яма, опитвайки се да убеди господ да му върне богатство, жени и здраве.
Това „НЕ ТАКА!” струва повече от „Архипелаг ГУЛаг” или поне точно толкова. То е като последния дъх на герой на Бекет, стигнал му, за да прошепне в оглушителната Тишина на безсмислието и безнадеждността „НЕ ТАКА!” Не така. не така...
Как?
„Слънцето изгреваше над земята, когато Лот влезе в Сикор. Тогава Господ изле върху Содом и Гомор сера и огън... Той разори тия градове и целата равнина, всичките жители на градовете и земните растения. Но жена му след него погледна назад и стана стълб от сол...”
Този поглед назад!
Един политически емигрант, който гледа назад, не рискува нищо. Гледайки назад, той фактически е вперил поглед напред и вижда много по-ясно бъдещето, отколкото настоящето.
Космополитът изобщо не може да погледне назад; където и да се намира, той е център на кръга.
Икономическият емигрант трябва да гледа назад. Нуждата от сравнение с „онези, които са отзад” и „аз, който съм напред” непрекъснато го кара да тича напред, с глава, обърната назад. Той е в състояние на перманентно състезание. Той се надява, че един ден ще се завърне като махараджа върху слон, ще стане филантроп, ще основе фондация, ще издаде мемоари, в които ще разправи как ваксаджийчето от Бронкс е стигнало до клуба на милионерите в Ню Йорк.
Но ексилантът, който поглежда назад, се превръща в стълб от сол; в замръзнал водопад от сълзи; във вцепенена мърша на отчаянието; в неподвижна, ненужна колона, върху която не е записана никаква победа.
Какво би станало, ако не жената на Лот, а самият Лот се бе обърнал назад?
Тогава той нямаше да е Лот, а позорен беглец, настигнат от проклятието на Содом. Самоубиец. В Библията нямаше да има история на Лот. Господ би свил устни в израз на върховно презрение към собственото си, опротивяло му творение. И би записал в тефтера си още една лека победа срещу човека.
Но аз мисля, че дори това да се бе случило, то някъде, някога, на друга географска ширина, в Западна или Източна Европа, на Антилските острови или в Судан - щеше да се появи друг Лот и друг Содом; щеше да има друго изкореняване на човека и друг Голям взрив. Светът и световната история се нуждаят от Лот. Така нареченият Прогрес трябва да спира от време на време до този океан бездънна мъка, да потопи хобот в него, да се насмуче с енергия и да изсвисти отново напред, в неизвестна посока и с триста километра в час, като някакъв тлъст мерцедес.
Ексилантът не трябва да гледа назад, но той не може да гледа и напред! Нищо няма там, в конкретния смисъл на посоката. Кое е онова, което ще го впечатли напред, в града Сикор? Кьолнската катедрала или Айфеловата кула? Или американските павета, с които е постлан Сикор и за които се говори, че били направени от демокрация? Александрийската библиотека ли, от която да почерпи мъдрост и знания?
За ексиланта няма „напред”, никакви нови впечатления не са му необходими. Той е една кофа, препълнена от предишния живот, чиято функция е да се излее в дупката, отворена от новия живот.
Лот спокойно може да си избоде очите като Едип (още повече че има директна физическа връзка с този бъдещ свой родственик). Тогава ще гледа само навътре.
Ексилантът няма нужда и от уши! Кого да слуша? Новините по телевизията или Густав Малер в Берси? Какви нови звуци ще погалят слуха му? Каква нова информация ще приеме и обработи?
А за какво му е - - питам се - и нос, в този порядък на мисли? За да помирише отвратителната миризма на собствената си разкапваща се плът според формулировката на ексиланта Бекет?
Той спокойно може да бъде откровено чудовище, без очи, уши и нос, но с една уста, през която да влиза храна и алкохол.
И - с един член! (моля за извинение) — който да е едновременно негово проклятие и негово величие.
Всички символи на креативност, борба, тържество, противопоставяне, грехопадение, предизвикателство и амнистия пред инстанциите на милосърдието (щом това им е необходимо!) — са в този пулсиращ, екзалтиран и скандален член.
Той зрее и зрее с мистична потентност, напук на физиология и морал, напук на седемте смъртни гряха, на законите на Мойсей, на червен октомври и кафява чума, на нежни революции, умерени революции, кадифени революции и полуреволюции; напук на тоталитарни системи и консумативни общества, на ангели, инквизитори, чиновници и демагози — напук на цялата проклета банда!
И когато дойде мигът и условията назреят, когато човешката история постави нечовешките си изисквания - този член ще произведе свой Голям взрив, ще еякулира и билиардите му агресивни сперматозоиди ще се пръснат дълбоко в небето и ще оплодят някоя самотна, готова за зачатие звезда.
Тогава, предполагам, ще се роди нещо принципно ново и нежно, нещо невиждано, нечувано и музикално, съвсем различно от нас и много близко до нас, както е ставало и друг път на нашата земя... рядко, но е ставало.
„А Лот излезе от Сикор и живееше в планината и с него двете му дъщери, понеже се боеше да остане в Сикор. Тогава старата рече на по-младата: баща ни е стар и нема мъж по земята да влезе при нас според обичая на цялата земя. Ела да упоим баща си с вино и да преспим с него, за да запазим потомството от баща си.
И тъй, оная нощ те упоиха баща си с вино и по-старата влезе, та преспа с баща си, а той не усети нито кога влезе, нито кога легна. На другия ден по-старата рече на по-младата: виж, миналата нощ аз преспах с баща ни, да го упоим и тая нощ, та влез и ти, та преспи с него, та да запазим потомство от баща ни. И тъй и оная нощ упоиха Лот с вино, та по-младата влезе и преспа с него, а той не усети нито кога легна тя, нито кога стана. Така и двете Лотови дъщери заченаха от баща си. И по-старата роди син, та го наименува Моав, той и до днес е отец на моавците. Роди и по-младата син и го нарече Бен-ами, той и до днес е отец на амонците.”
Не е лъжа. Лот наистина се е страхувал да остане в Сикор. С простото си присъствие там той щеше да превърне малкия, еснафски градец във втори Содом. Лот не идва вече като праведник, идва като Лот! Няма място за един обладан от правотата си грешник в никой град на света. В пещерата, в пещерата! — територията на звяра и на отшелника, наранената мечка, на създанията, изпълнени с неразбираеми за самите тях намерения. На първобитното и на възвишеното, на началото и края, и в края — на безкрайността.
Истина е! - творението се ражда само в условията на ексил. Пещерата е мястото на идеите.
Вярно е! - Лот не е усетил нито кога влизат дъщерите му, нито кога излизат.
Идеите - тези тъжни дъщери на ексиланта, влизат в дълбокия мрак на слепотата му, те го упойват, те се галят... Те са грозни — от гледна точка на естетиката, но той не вижда грозотата им, защото си е избол очите.
Гласът им е дрезгав и прегракнал, защото са пили същото тежко вино — но той не го чува, защото е пробил с нокти тъпанчетата на ушите си.
Те миришат противно - защото се потят като черни робини в стремежа си да заченат от него на всяка цена, но той не усеща миризмата им; в грешната си страст те му отхапаха носа.
Той има само една разчекната от жажда уста и един настръхнал, готов на всичко член, който стърчи вън от него, вън от собственото му желание или нежелание - стърчи патетично, в съвсем неподходяща за патетика атмосфера.
Наоколо е светлина и мрак - едновременно! - звуци и безмълвие, болка и наслада, смисъл и безсмислие, отрицание и възторг, Север и Юг.
Наоколо е ексил без спомени, безкрайна умора и волтова дъга от високо напрежение. Стени, за които епидермисът съобщава, че са изкъртени. От чужди изстрели? От собствените зъби? - какво значение има това! - пещерата е ехо на детската люлка и Лот се люлее, хванал се с две ръце за пръчките (ако все още има ръце!), все по-високо и по-високо - главозамайващо е! Ще се превърти през-глава! - докато люлката се превърне в катапулт и го изстреля в самото сърце на бога.
И в настъпилия микроинфаркт Господ тихо ще простене, обзет от непознати болки:
- Не така, Лот! НЕ ТАКА... Имай милост! Ако не бях разрушил Содом, то това щеше да извършиш ти! |
|
|
Назад
[ 7 ]
Напред |
|
