Простори

     Таня Димова e родена на 27 септември 1966 г. в Нова Загора, живее във Варна. Работи като медицински лаборант. Автор на поезия и проза. Публикувала е в списание “Везни” и в електронното списание “Liternet”.

     ТАНЯ ДИМОВА

     В този миг някъде по земята отлитаха духовете на много хора. Факт е, че статистиката за хиляди жертви не може да докосне сърцето на отделния човек така, както нечия конкретна съдба, затова ще ви разкажа какво се случи с двама случайно подбрани от общия лист на списъка с бедни души, които на портала на горния свят очакваха с лека досада.
     Филип правеше последните си крачки, без да го знае. Улицата, по която вървеше на път за вкъщи, беше добила призрачен вид от спусналата се мъгла, перспективата беше изчезнала, само около уличните лампи се образуваха малки кръгове светлина, в които вълмата влажен въздух рисуваха причудливи форми. Цареше неестествена тишина, дори стъпките му звучаха някак приглушено и обречено. Беше уморен след поредната любовна среща, а и за първи път много му се искаше да остане да спи в чуждото топло легло. Годините си казваха думата, не беше вече на 30, хипертонията го мъчеше отдавна, но жените все още го харесваха заради вида му на изгубено старо дете, което трябва да бъде утешено и погледа му, който говореше на чистия език на любовта. Филип забиваше всяка жена, която усетеше, че е склонна да му обърне внимание. Неотразим в любовната игра, беше развил любовните си умения до прецизност. Беше постигнал съвършенството, нещо рядко срещано в недовършения човешки свят. Обичаше всяка жена, с която спеше, (какво, ако не обич е да не нараняваш и да се раздаваш безкористно), познаваше тайните й, страховете й, стремежите й. Даваше ценни съвети и успокояваше разгневени съпруги, за да могат да продължат да мъкнат кръста си по-леко в еднообразното всекидневие. Понякога в квартирата му се засичаха две приятелки и пиеха кафето си заедно, понякога се разразяваха бурни скандали, но после в леглото всички противоречия се изглаждаха. Дори не го ревнуваха след първоначалния порив за притежание, имаше любов за всички в малкото откраднати мигове. Много отдавна беше разбрал, че бракът не е за него.
     Спомняше си как в ранното му детство майка му си тананикаше и танцуваше, докато вършеше къщната работа, този тих глас изпълваше с топлина дните му, но постепенно с годините тя спря да си пее и танцува, а погледът й, който на младини блестеше с цялата надежда на живота, постепенно помръкна и угасна. Затова той търсеше жените, в чиито очи след неговото ухажване пламъчето заискряваше отново и преобразяването им за него беше нещо като награда, чувстваше се като реставратор, който възстановява ценен предмет на изкуството. Следеше процеса всеки път с интерес, макар схемата да беше една и съща. Жените отначало го гледаха с леко недоверие, бяха напрегнати и подозрителни, но после се отпускаха, набираха смелост и разцъфтяваха. Всяка беше красива по своему и започваше да го подчертава, всяка имаше собствена индивидуалност, която започваше да разкрива пред него и света. Филип имаше един недостатък, който дразнеше много приятелките му - и след най-хубав секс той искаше да остане сам, затова вечер след среща ги откарваше до дома им или се прибираше, ако срещата се бе състояла в техния дом, въпреки молбите им да спят заедно. Това беше свещен закон за него, след като дава всичко от себе си, трябва да има и собствено пространство.
     Този път без малко да изневери на принципите си. Жената беше много самотна и изглеждаше дори по-беззащитна от него. Беше натрупала такива резерви от нежност, че Филип се трогна до дъното на сърцето си. Двамата не можеха да се нарадват един на друг в своята споделена самота и когато дойде време той да си ходи, се разделиха с обещанието да се видят възможно най-скоро, само след няколко часа.
     Сега Филип вървеше в мъглата и си мислеше, че е трябвало да остане. Тази жена, тази жена имаше нужда от него, той трябваше да се грижи за нея, да сваля един след друг пластовете горчилка от душата й, да я глези и да пази съня й от кошмари, трябваше да бъде до нея в мига, когато тя отвори очи на сутринта. Неведоми са пътищата господни. Както вървеше, ускорявайки крачка, защото наближаваше дома си, Филип усети остра, непоносима болка отляво, болката се разпространяваше към рамото и ръката му, прилоша му, започна да се задушава и го обзе чувство на безкраен ужас. Подпря се на някаква ограда, осъзнавайки, че това е краят му и едва ли някой ще му помогне в този късен час. Само по-бързо да свърши всичко. Успя да изрече едно име, преди светът да се отдръпне и да изчезне в мъглата.