Простори

Съдържание

Резонанс:

Пътят и енигмата на Сталкер
The way and the enigma of “Stalker”

Сталкер и приятели
“Stalker” and friends

Поезия:

Стихове от Димитър Стефанов, Иван Овчаров и Боян Върбанов
Poetry: verses by Dimitar Steffanov, Ivan Ovcharov and Boyan Varbanov

Есе:

Как навлизах в света на книгата и литературата
How I was plunging into books and literature

Преводи:

Тихомир Йорданов интерпретира Николай Тихонов
Nikolay Tihonov interpreted by Tihomir Yordanov

Къси разкази:

Мъка по бежаво палто
A Passion for a fawn coat

Бележник:

Последните дни на Ивайло Петров
The last days of Ivaylo Petrov

Неюбилейно:

Ветераните на варненския театър- портрети от Сия папазова
The veterans of the Varna Theatre

Мелпомена:

На смокинг- жълти обувки- разговор на Венета Терзиева срежисьорката Десислава Боева
To fit a smoking – yellow shoes

ВЕСТНИК “КИЛ 2024”

Вестник „KИЛ“, национален вестник за култура, изкуство и литература, се издава от Сдружение на писателите в гр. Варна повече от 30 години. В него може да се срещнете със значими съвременни литературни творби на български писатели, като особено място намират варненските творци. Представя се творчеството и на водещи съвременни автори; много млади хора дебютират с творчеството си в литературния печат, които експериментират и прокарват иновативни методи в словото и в различните видове изкуства. Отпечатват се за първи път творбите, спечелили конкурси, организирани от вестника; намират място творци от различни изкуства от град Варна с високи постижения у нас и в чужбина.

Вестникът се издава с финансовата подкрепа на Фонд “Култура” при Община Варна, а екипът от организатори и редактори, както и преобладаващото мнозинство от автори са от Съюза на българските писатели и Съюза на независимите български писатели – творци, които с произведенията си очертават тенденции, естетически нагласи, нови виждания. Четете в. „КИЛ“, за да почувствате силата на художественото слово и на другите визуални изкуства, ако искате да ви изненада някой творец с постиженията и предизвикателствата си в съвременния свят, както и да откриете едни от най-стойностните постижения в културата на Варна и страната!

Четете в. „КИЛ“, за да почувствате силата на художественото слово и на другите визуални изкуства, както и да откриете едни от най-стойностните постижения в културата на Варна и страната!

Община Варна - Култура и изкуство. (varnaculture.bg), https://www.facebook.com/varnaculturebg,

https://www.instagram.com/culturevarna?igsh=anhya3lrZWtiMjc3

Статии
Неюбилейно
Ветераните на варненския театър- портрети от Сия папазова The veterans of the Varna Theatre

Сия Папазова Ветерани... От латинската дума “ветеранус”. Стари, изпитани воини, с вехти, зараснали рани по телата и в душите им. С гърдите си защитили духовността и красотата. Имат още еди н отличителен белег – безсребреници. Словото всъщност е предназначено за всички, които дойдоха млади-зелени във Варненския театър и оставиха в него сила, дързост, златото на младежките си години и си тръгнаха, без да грабнат нещо за себе си, горди, великодушни, безкористни. Тънката черта между двете хилядолетия бе съдбовна граница, която премина през тях, раздели и проби редиците им. Границата... Не я достигна Ана Феликсова... Когато младостта на тази варненска артистка минаваше по главната улица, пред нея се отваряше коридор от възхитени погледи. Усещаше се лек ветрец от мъжки шепот. Може би това беше нашата Мерлин Монро? Не я постигна Яким Михов... В зелените му очи, с диаболичен блясък живееше неговото възхитително присмехулно изкуство. Съвсем мъничко не достигна на Ева Димитрова, чиито героини пърхаха като разтревожени пеперуди и в края на краищата се превъплътиха в онова въздушно шалче, което тя кокетно връзваше върху деколтето си. С фаустовска въздишка си отиде Преслав Петров и сложи един последен удивителен знак върху изповедната си книга “И ако това не е живот!”. Остана в онзи век Стефан Джуров... На Иван Пожарски не му достигна една година до двехилядната. Пожарчето, както ласкаво го наричаха колегите заради търпеливото му и добро сърце. Прескочиха чертата, но със задъхани сърца Георги Парушев, Кръстьо Момчев, Леон Конфино. Бяха приятели. Разбираха се прекрасно. И тримата – много свестни директори на Варненския театър. Те сложиха “ред в танковите войски” и управляваха театралното войнство твърдо, в същото време деликатно и отстъпчиво. В началото на новия век си отиде Цветан Цветков, режисьорът, който със завидни литературен вкус и култура даде път на високата руска класика – “В навечерието”, “Маскарад”, “Варвари”... И сложи херкулесово рамо на съвременната българска драматургия – “Петлето”, “Биволът”, “Една калория нежност”... Един по един направиха своя последен поклон царствената Мария Спасова, достолепната Надежда Хипократова Михова, Стефан Василев, когото проф. Гочо Гочев нарече “царят на малката роля”... Димитър Хаджиянев, този фландърски мъж, с балдуинови черти, който мистично остаряваше красиво и по същия красив и рицарски начин слезе от сцената на живота... Евгений Бакалов – беше като Санчо Панса, но не този от Тобосо, а от варненската сцена, първичен, обаятелен копиеносец, тотално предан на изкуството... Мечтана, но не изиграна от него роля. И се спусна на тежки дипли завесата след тях. Всички те оставиха във Варненския театър своите енергии, наситиха пространството му с полева форма на материята, с паралелни светове и сега като че ли в това пространство прескачат искри, чува се шум от шепот, нечии бързи стъпки, падащо на меки гънки кадифе. Преминават вихри от състоял се някога неповторим живот. Но на онзи редут стягат редиците ветераните. Запушват пробива. Неотдавна говорих по телефона с актрисата Ваня Петкова и чух един звънък глас, запазил своята свежест и закачливост. Тази пролет Ваня Петкова, която стъпва на варненска сцена през 1932 г., нежната миловидна Ваня, навършва 95 години. Какъв прекрасен житейски подвиг! Синът й ми каза, като криеше нежността си: “Ами че тя доскоро взимаше стъпалата нагоре-надолу като коза...” Да е жива и дълголетна. Тя е жив свидетел и участник в първото десетилетие на Варненския театър. Изумително. Сега, като хвърлим поглед назад, можем да кажем, че Варненският театър е голям късметлия. Случи с режисьора Станчо Станчев. Тук той се развихри, проблясквайки със сините си очи. Майсторът! Така го наричат приятели и колеги, защото създаде еталонните представления – “100-годишно смешно театро”, “Полет над кукувиче гнездо”, “Добрият войник Швейк”, “Малки комедии”, “Ревизор”... На Варненския театър му провървя на драматурзи – господата Злати Терзиев, Кръстьо Дренски. Мъже сериозни, умни, хлевоусти. Варненският театър бе щастлив със своите художници Кина Петрова и Живко Димитров. Една тънка жена с много вкус, мяра и чистота. И един мустакат, с комитски вид мъж, с дълбок, жив, ироничен усет за театър. О, Варненският театър най-много случи на актриси. Какви тигрици преминаха през неговата сцена с тиха усурийска стъпка. Аз няма да изреждам ролите им. Няма да ги подреждам по заслуги. И ще започна с Лина Кирпикова, която изправяше залата на крака, мъничката Лина, която взривяваше публиката в ролята на Димитрица от “Любов необяснима”. Лили Радичева, с нейните печални очи на Елица от “Гераците”. Катя Динева – театралната гордост на Варна, звезда, почетен гражданин. Грациела Бъчварова – очарователна, генетична актриса, потомка на рода Бъчварови и Захари Стоянови. И още една ветеранка, колкото невероятно да звучи това, буйната, ексцентрична Стефка Симеонова, която сега грижовно възпитава внучето си някъде около Виена. Каква беше тази ваша карма? Какво беше това френетично служене на театъра? Театърът над всичко! Театър във всяка фибра на съществото. Театър в живота и живот в театъра, без граници и пестене. Театър над битието, бита, дома дори, над прагмата... Скандални, възвишени, нелицеприятни, чудати, влюбени и разлюбени, намразени и намразващи, мъдри и авантюристични. Наивни и всеопрощаващи. И всички до една – характери. Какво бяхте вие? Вихрушка! Преминахте като смерч. Заедно с вас от сцената не просто слязоха няколко поколения артистки. Слезе неординерният, неповторимият, изключителният женски характер. Плисна една вълна, особена, тъмна, изумрудена, плисна, близна брега и се отдръпна. И може би никога няма да се върне същата. Варненският театър беше горд със своята гвардия от мъже актьори. Петър Велчев донесе в театъра диханието на Добруджа. Иван Нанев, който притежаваше земността на неземната Розова долина. Посвети й нежни стихове. Васко Ляпчев, който безразсъдно размени, като Ричард Лъвското сърце, едно море за една сцена и изля мъката си по солената вода в прекрасни рими. И Данчо Мутафов, перфектен, изискан в словото си. И Георги Михов – актьорът, който винаги откриваше една сълза в смешното и нещо смешничко в сълзата. Още се вихри на сцената. Нека се вихри. По този начин все още го има мостът между неговото изключително поколение и другите... Данаил Мишев! Като Сирано, едничък останал във форта да брани героичното и позитивното. Той превръщаше безлично, схематично, формално написания тогава “съвременен положителен герой” в страст, очарование и пример за подражание. Варненският театър имаше късмет и с помощник-режисьора Димитър Сапунджиев, син на легендарния инспициент Сапунджиев-баща. Интересно явление беше и Атанаска Бакалова – строга, архивзискателна, отстранено присъстваща в театралния живот. И някак чудно, мистично прописа. От нейното, на пръв поглед лишено от емоции същество, се роди авторът на топли, чувствителни талантливо написани книги и пиеси. Някои от тях наградени и играни на българска сцена. За мен нейният случай е дълбоко поучителен. Никога не бива да етикираме човека, защото той е неизчерпаем и неподражаем в своите прераждания. Между другото Атанаска е най-младичката и най-перспективната ветеранка. На Варненския театър му тръгна по вода с музикалния репетитор Малина Михалкова, родоначалник на театралното трио: Георги, Веселина, Стоян. Динамична, навита, гласовита, пианото стенеше и плачеше под нейните силни, крилати ръце. Варненският театър случи на счетоводителки и касиерки. Берка Вечева, която дойде синеоко момиче, направо от училищната скамейка. Целият й млад живот премина в театъра, изписа тънки сложни сметки, дълги като антични колони. И строгата Петранка Ганчева, която рядко се усмихваше, но усмихнеше ли се, лицето й ставаше прелестно и добро. В театъра предано работиха Желязко и Нейка Попови, Юлия Берова – гардеробиери. Хени Леонидова – перукер. О, всички вие, които обличахте и събличахте артистите, гримирахте, сресвахте, пудрихте и търпяхте тези нервозни същества, понасяхте с библейско търпение прищевките и избухванията на най-ранимата професия. С вас Варненският театър беше щастлив. Щастлив беше и с опитния, респектабелен театър-майстор Иван Шишманов, който тайно обичаше актьорския занаят и сцената може би повече от себе си. Украшение на театъра беше билетопродавачката Петя Манова, елегантна, любезна, почтителна, която предлагаше театралния билет като кюлче злато. Нима ще забравим сериозния, внушаващ страхопочитание, обладан от чувство за мисия инспектор-салон Георги Вечев? Театърът случи на шивачки и шивачи, кротки, търпеливи, сръчни: Михаил Хаджиев (Мишо). Само при него си шиеше панталони бъдещата руска звезда от армено-български произход Филип Киркоров. Димитър Григоров, Петра Великова (Петя), Николина Гроздева (Нинчето), Недка Ганчева... Ами завеждащият постановъчната част с фамозното име Тодор Живков? Точен, пунктуален, перфектен. И неговата помощничка и съпруга Жени Живкова. Дама с огромно вътрешно самообладание и завидно възпитание, вероятно получено още през първите седем години. Ами дългогодишният сценичен работник Жеко Костов, който дойде в театъра млад, със силни ръце. Вдигаше като перце тежките кулиси, а се оттегли с напълно побеляла, както казва народът ни, бяла като сняг коса. Още помним магьосницата на шапките Елена Томова. И идва ред на Мария Керемидчиева. Сега твоята професия, Марче, се нарича мениджър. А това, което правеше в театъра – “мениджмънт”. Ех, Марче, какъв беше този твой мениджмънт, тази твоя широка мрежа от контакти, която държеше в бойна готовност ученици, войници, трудоваци... Каква беше тази твоя тръба, която свиреше сбор и зовеше цялото варненско войнство в театъра... Как го правеше това? Ами Жени Коларова - художник-изпълнител, която работеше самотно и сиротно в онова огромно хале, сред буркани, кофи и четки, потопени до края на дръжките в боя. Студеното ателие, студените пръсти... И накрая имаше късмет Варненският театър и със суфльорите. Пенка Богданова, с нейното сърце, което бие понякога в неравен ритъм, защото е добро и привързано към хората. Какво е това чудо, Пенке? Ей, колеги, живи сме. Прескочихме чертата между две столетия и продължаваме напред. Какви столетия? Между две хилядолетия. Да станем на крака и да се поздравим с този най-голям житейски подвиг, защото заедно с нас, чрез нас, прескочиха чертата и тези, които ги няма. И този Театър! Измъкнахме го, придвижихме го напред през житейската джунгла, през мъртвата хватка на времето, през гъстата, отровно зелена трева на забравата и го пуснахме да върви, да се вихри и лута в пространството, да се губи в космоса на годините, където, ако се надигнем мъничко на пръсти, ще видим блестящата му орбита, необозримото му бъдеще и други, нови, нови хора... Ветерани! От латинската дума “ветеранус”, воини с вехти рани по телата и в сърцата, с гърдите си пробили път на духа и красотата. Non-Anniversary: The veterans of the Varna Theatre – portraits by Siya Papazova.

Назад [ 8 ] Напред