| Съдържание |
| Резонанс: |
| Поезия: |
| Есе: |
| Имена: |
| Бележник: |
| Разказ: |
| На показ: |
ВЕСТНИК “КИЛ 2024”
Вестник „KИЛ“, национален вестник за култура, изкуство и литература, се издава от Сдружение на писателите в гр. Варна повече от 30 години. В него може да се срещнете със значими съвременни литературни творби на български писатели, като особено място намират варненските творци. Представя се творчеството и на водещи съвременни автори; много млади хора дебютират с творчеството си в литературния печат, които експериментират и прокарват иновативни методи в словото и в различните видове изкуства. Отпечатват се за първи път творбите, спечелили конкурси, организирани от вестника; намират място творци от различни изкуства от град Варна с високи постижения у нас и в чужбина. 
Вестникът се издава с финансовата подкрепа на Фонд “Култура” при Община Варна, а екипът от организатори и редактори, както и преобладаващото мнозинство от автори са от Съюза на българските писатели и Съюза на независимите български писатели – творци, които с произведенията си очертават тенденции, естетически нагласи, нови виждания. Четете в. „КИЛ“, за да почувствате силата на художественото слово и на другите визуални изкуства, ако искате да ви изненада някой творец с постиженията и предизвикателствата си в съвременния свят, както и да откриете едни от най-стойностните постижения в културата на Варна и страната!
Вестникът се издава с финансовата подкрепа на Фонд “Култура” при Община Варна, а екипът от организатори и редактори, както и преобладаващото мнозинство от автори са от Съюза на българските писатели и Съюза на независимите български писатели – творци, които с произведенията си очертават тенденции, естетически нагласи, нови виждания. Четете в. „КИЛ“, за да почувствате силата на художественото слово и на другите визуални изкуства, ако искате да ви изненада някой творец с постиженията и предизвикателствата си в съвременния свят, както и да откриете едни от най-стойностните постижения в културата на Варна и страната! Четете в. „КИЛ“, за да почувствате силата на художественото слово и на другите визуални изкуства, както и да откриете едни от най-стойностните постижения в културата на Варна и страната!
Община Варна - Култура и изкуство. (varnaculture.bg), https://
https://www.instagram.com/
| Статии | |
| Разказ | |
Историята за мечката Сара, циганина Руси, локомотива и млечния път
A story about the bear Sarah, the gypsy Roussi, the locomotive and the Milky way |
|
 Историята, която ще ви разкажа, на мен ми я разказа един приятел, на него пък му я разказал друг, така че началото и се губи някъде около старозагорските цигански села. Най-вероятно тези, които се виждат от прозорците на влака Варна - Пловдив. Те са удивителна гледка: струпани по възвишенията по жп линията, те изглеждат като едно малко циганско Велико Търново – разхвърляни по хълмовете, малки, строени между две ракии къщички, изгубили чувство за равновесие и геометрия. Един кубистичен пейзаж от дъски, тухли и ламарина. И на всяка една от тях грее като едно огромно бяло слънце на пустинята по една сателитна чиния. Така де – може да няма тоалетна чиния, но сателитни имат. Все пак тя си е връзка със света, докато тоалетната чиния само един канал хваща и той е мръсният.
От там са тръгнали и героите на нашата история – черният като жалейка циганин Руси и неговият верен Санчо Панса – мечката Сара. Не знам защо така я е кръстил – дали е героиня от някой сериал или е просто защото е голяма артистка.
Но да спрем с тоя предълъг увод и да се озовем заедно с тях в Стара Загора на гарата – място любимо за просяци, ваксаджии и внезапно пътуващи шумни семейства цигани, които мистично, като колективни летящи холандци се появяват и изчезват в най-различни координати по безбрежната национална жп мрежа.
Руси отишъл при вратата с надпис “Ръководител движение”, следван от своята по-добра половинка Сара. В ръката си стискал дръжка на седемлитрова плетена дамаджана, пълна с ракия. Почукал и влязъл. Разговорът сигурно е бил приблизително следният:
- Господин Началник, ей това е Сара, а ей това са седем литра ракия. Разрешете, господин Началник, да й купя билет до Чирпан, сто километра са това, пък ще й се подбият краката. На панаир отиваме.
Вероятно отговорът е бил отрицателен, защото Руси се озовал пред вратата с мечката и дамаджаната. Отчаян, но не и победен, тук пред тази врата на него му хрумнала мисълта, която по-късно става и причина за тази невероятна история – “Царят не дава, пъдарят дава.” Тя не е точно така, но Руси имал само трети клас и не ги знаел много тези работи. И тук вече започва истинската история. Като че ли сега ги виждам пред мене – циганин и мечка боязливо пресичат студените, блестящи релси и стигат до спрелия, червен локомотив. Руси и мечката са отдолу, а отгоре са машинистът и неговият млад помощник. Руси кърши ръце и обяснява нещо, като сочи гарата, после сочи Чирпан, после показва мечката и накрая показва дамаджаната. Явно са се разбрали, защото машинистът поема дамаджаната, а след това двамата с помощника започват да дърпат Сара за главата, а отдолу Руси й повдига задницата. После всички изчезват в кабината на локомотива. Посрещачите се изтеглят и влакът тръгва. Всички вагони започват бавно да се клатушкат към Чирпан. Свирката на влака свири радостно като артилерийска тръба за обяд, а вътре в кабината вече е започнала другарска среща и юнашко надпиване – седем литра са това. От една страна, мечката Сара и черният като жалейка Руси, който така се загрял, че започнал леко да прилича на опушен домат, а от друга – машинистът и неговият млад помощник. Топло и спарено е в кабината. Дамаджаната е единствената дама в компанията, без да броим Сара. Тя не понасяла горещината и алкохола и вяло отпуснала глава на рамото на младият помощник, вперила поглед в голата снимка на Бриджит Бардо, още не знаейки, че това е мечешкият Исус. Летял железният кон и колкото олеквала дамаджаната, толкова по-висока ставала скоростта на влака. Всички развеселени надигат дамаджаната. Разказва Руси за Сара, а машинистът му разказва за известни жп катастрофи и закъснения. И топло става, и ракиено, и радушно някак си. А Сара станала и се облакътила на отворения прозорец на локомотива – хем да й е хладно, хем да гледа прелитащите като птици пейзажи и да си спомня някакви свои мечешки работи. Развеселеният млад помощник с много зор нахлупил фуражката си на голямата и тъжна глава и я забравили.
 Докато нашата весела компания се вози в пълно блаженство и забрава, БДЖ-то било вдигнато по тревога, а влакът си пътувал с пълна пара, защото електронното табло го управлявало. Толкова светлинки има по него, че ако се замисли човек, то прилича на голям град привечер, видян от илюминатора на приземяващ се самолет. Отвън паниката е пълна. В Пловдив получили тревожното съобщение “Мечка кара влак!” и още по-абсурдното “Бързият е експрес!” и решили да съберат всички известни ловци. Водил ги някой си Александър Чичиков от Пещера – ловец без празен изстрел. В горния си джоб на якето той винаги носел албум със снимки на убити от него животни. Застават ловците на пустия шести челен коловоз и чакат мечешкия експрес. Чичиков избърсал окуляра на оптичния мерник и погледнал през него. Всякакви скитащи боклуци по перона видял той, но проницателният му поглед бил привлечен от едно пожълтяло сканди. Той го издавал преди 10 години и с това изхранвал семейството си, а после всички взели да ги правят и той зарязал това занимание. Сега, чакайки, мечката, която трябвало да убие с един изстрел, той се разконцентрирал. Подхванато от лекия есенен ветрец, скандито се разтреперало, погледнало го с малките си квадратни очички, сякаш му казвало: “Защо ме изостави!” Тука става нещо, помислил си Чичиков. В този момент се чула артилерийската тръба на мечешкия експрес. Сара махала радостно от прозореца, а Чичиков внимателно я погледнал през окуляра на пушката и тъкмо кръстчето на мерника съвпаднало с фуражката, силен порив на вятъра издигнал тъжното сканди и го залепил на лицето на Чичиков, а влакът го отминал като малка гара.
Мечешкият експрес продължил своя бяг и навсякъде му освобождавали коловози. Така стигнал до Сърбия и когато подминал Белград, го насочили към един железопътен мост, който вече го имало само на картата – той бил разрушен от демократичните американски бомбардировки. В кабината веселбата продължавала, а Сара тъжно гледала звездите над Сърбия. И точно тук се случило нещо невероятно – влакът не паднал в пропастта, а продължил нагоре към небето – все по-нагоре и по-нагоре, той постепенно изчезнал някъде в необозримия небосвод към Млечния път.
И сега, ако минете през циганското Велико Търново, може да видите привечер как дебели циганки в ластични рокли, сочат небето и разказват на сополивите си внучетата, че това там горе е мечката Сара, а двете малки звездички отстрани са очите на Руси. Самият Руси не се виждал, защото както знаем вече, бил черен като жалейка. |
|
|
Назад
[ 8 ]
Напред |
|
