Простори

Съдържание

Резонанс:

“Притуленото в сажди щастие”– светът между изхода и свободата
“The happiness concealed in soot” – the world between exit and freedom

Есе:

Времето- този велик ваятел
Time– the great sculptor

Преводи:

Поезия от Янис Рицос
Verses by Yanis Ritsos

Дебют:

Черният никой
The Black Nobody

Под знака на Терпсихора:

Константин Илиев- портрет в триъгълна рамка
Konstantin Illiev – a portrait in a triangular frame

Балетът през очите и през сърцето
Ballet across eyes and heart

Суета:

Юбилеи и награди
Anniversaries and rewards

Лирика за пораснали деца:

Поезия от Николай Милчев
Poems by Nikolay Milchev

Литературна анкета:

Това е животът*
C’est la vie

ВЕСТНИК “КИЛ 2024”

Вестник „KИЛ“, национален вестник за култура, изкуство и литература, се издава от Сдружение на писателите в гр. Варна повече от 30 години. В него може да се срещнете със значими съвременни литературни творби на български писатели, като особено място намират варненските творци. Представя се творчеството и на водещи съвременни автори; много млади хора дебютират с творчеството си в литературния печат, които експериментират и прокарват иновативни методи в словото и в различните видове изкуства. Отпечатват се за първи път творбите, спечелили конкурси, организирани от вестника; намират място творци от различни изкуства от град Варна с високи постижения у нас и в чужбина.

Вестникът се издава с финансовата подкрепа на Фонд “Култура” при Община Варна, а екипът от организатори и редактори, както и преобладаващото мнозинство от автори са от Съюза на българските писатели и Съюза на независимите български писатели – творци, които с произведенията си очертават тенденции, естетически нагласи, нови виждания. Четете в. „КИЛ“, за да почувствате силата на художественото слово и на другите визуални изкуства, ако искате да ви изненада някой творец с постиженията и предизвикателствата си в съвременния свят, както и да откриете едни от най-стойностните постижения в културата на Варна и страната!

Четете в. „КИЛ“, за да почувствате силата на художественото слово и на другите визуални изкуства, както и да откриете едни от най-стойностните постижения в културата на Варна и страната!

Община Варна - Култура и изкуство. (varnaculture.bg), https://www.facebook.com/varnaculturebg,

https://www.instagram.com/culturevarna?igsh=anhya3lrZWtiMjc3

Статии
Литературна анкета
Това е животът* C’est la vie

НАЙДЕН ВЪЛЧЕВ - Имаш много стихотворения с “патриотична тематика”. Искал ли си някога да не бъдеш българин и още повече – да не си български писател а примерно руски или английски? Имало ли е случай да си недоволен от отечеството и държавата и да си бил готов да я напуснеш, за да живееш по-добре и по-спокойно някъде другаде? - Да не бъда българин? – Никога. Немислимо е. Да си служа с друг език – също е немислимо. Езиците не особено ми се удават, а колкото и да науча друг език знам че няма да мога да кажа на него прикапа, заваля, плисна дъжд, рукна порой, вали, ръми, довалява си, росолеви, небето се продъни, прогалва се, вятърът го отвя, пресече го на сняг, пършолеви, суграшица се сипна и т.н. И това ще ме измъчва. Затова се изповядах вече – Родината! Тя е обетована земя, не ми харесват сума ти безобразия в нея, но това е въпрос на организация на обществото, а не на златните природни дадености, които ни е подарил добрият шанс. Да живея другаде – не, но да попадна за известно време в някой стар град, където сутрин от средновековния каменен зид три валдхорни будят врати и прозорци, камбаните още не са били, водните лилии разцъфват… Не знам Хайделберг ли ще се казва този град, Падуа ли – сънувал съм го неведнъж, фантазирал съм си – що не съм студент там, после съм си представял – да могат синовете ми да учат там… Илюзии. Колкото красиви, толкова нереалистични. И те както и други подобни са ме карали да проплаквам – “Мойте толкова трудни победи”. То трудни – едно на ръка, но невъзможни. Живеем наблизо със Здравко Чолаков. – Как си, - ме среща на улицата той. – Ами… – Какво правиш? – Печеля ежедневно. – Какво печелиш? – Поражения, му отвръщам и го удряме на горчив смях. – Желаеш ли да станеш отново млад, за да изживееш по друг начин преживяното: страсти, амбиции, открития, семейство. И за да изживееш онова, което смяташ, че си пропуснал? Имаш ли съзнанието, че си пропуснал нещо в живота си? Кое е то? Искаш ли да го преживееш на тези години – ако можеше, разбира се? – Да го желая – не, защото не съм фантазьор, мисля че имам достатъчно реалистичен поглед за нещата, но да си го представям – да. За нищо от изживяното не съжалявам, бих го повторил по-умно и не на парче, по-концептуално бих живял и работил. И бих направил няколко неща, които от глупост или от безволие не направих. Когато завършвах гимназия бях на крачки да проговоря елементарен немски език. После - тъща ми беше германка, жена ми – полугерманка, говореха си на немски, а аз забравях и това, което знаех. И руски език учех като самоук, без системни занятия, по догаждане. Съжалявам, че не учих и музика. Да я изпълнявам инструментално – едва ли бих могъл, гласово – съвършено не, но че я чувам – чувам я. - На кого е посветено стихотворението “Посвещение”? И защо? - Не питай така настойчиво. Не чуваш ли, че жена ми носи кафето… А за стихотворението – ще ти кажа. Навремето, до неотдавна, на улица “Раковска” до Театъра на армията беше ателието на фото Гаро. В студентски години съм се загледал в снимките на масата му и много ми хареса портретът на едно момиче. Тъмнокоса, с открит поглед, хубави очи – мой тип. – Кое е това момиче? – питам Гаро. – Де да знам, - казва той, хубава снимка. Слагам я при рекламните. Да те запозная, ама не мога. Мога да ти дам снимката… Тя обитаваше чекмеджетата ми май че до скоро. Та – първото Посвещение, в “Рая” има две Посвещения, е за тази “незнакомка”, в двете строфи всичко е измислено. Написано е много отдавна. Публикувано е много по-късно, когато много ми харесваше стихът на Геров “Мисли понякога за мен”. Второто Посвещение ми хрумна на концерт, това ми се е случвало и друг път, когато пианото сякаш задаваше въпроси и щрайхът му отговаряше, сякаш водеха разговор, сякаш си подаваха ръце, а не можеха да се докоснат. И аз си изградих контрапункта праведният Йов и тяхната грешна любов. Тези посвещения, както “Разпятие”, “Музикален момент”, “Idea fix” са рожби на настроения, заченати са от някакъв конкретен момент, но после могат да нямат нищо общо с него, да са отишли към някакво обобщение, към някаква строга композиция, освободила се от началния миг, но началното чувство, настроение, мелодия – останали. – Животът и литературната ти съдба са те свързали с Беларус. Превеждал си беларуски поети. Живя известно време там като дипломат. Привързан ли си към нея и защо? Как попадна за първи път там? Кои са твоите най-добри приятели измежду беларуските писатели и защо? - Да, свързан съм с Беларус, от половин век, защото в млади години Съюзът на писателите ни разпрати по приятелските страни, по отделните републики на Съветския съюз да се запознаем с историята, културата, езика на съответната страна, после да представяме и да превеждаме съответни автори. Климент Цачев отиде в Румъния, Димитър Дублев, после и Кръстьо Станишев в Германия, Вътьо Раковски в Чехословакия, Първан Стефанов, Петър Караангов в Полша, Иван Давидков, Андрей Германов в Украйна, Орлин Орлинов, Николай Кънчев – в Грузия, Йордан Милев в другите задкавказки републики, най-накрая се стигна и до мен – в Беларус. Божидар Божилов казваше, че Найден отива в Минск, защото жена му се казва Минка. 1961 и 1962 години бях командирован по за три месеца там, четях беларуските автори на техен език, в библиотека “съветски поети” излязоха в течение на годините десетина поети, книжките съставих аз, но за преводите ангажирвах и Иван Давидков, Андрей Германов, Никола Инджов, Петър Караангов, дори Елисавета Багряна, Христо Радевски, Александър Муратов. По-късно с Беларус се свърза и Стефан Поптонев. Беларуската история, както и езикът им, имат сложна, дори трагична съдба. Наполеоновото нашествие, Отечествената война се стоварват най-тежко над Беларус, тя е на пътя и на конниците от началото на деветнайсетия век, и на танковете от средата на двадесетото столетие. Изучавайки чуждите страдания ти обикваш страдащия, с мен е така, аз заобичах беларусите, превеждах и прозата на Васил Биков, следях литературата и изкуството им, председателствах дружеството България – Беларус. Когато се бяха създали дипломатически отношения между България и Беларус посланикът Марко Ганчев беше предложил да бъда включен в състава на нашата мисия в Минск, на следващата година – 1996 – това стана, но месеци след това правителството у нас се смени, аз бях отзован, един от важните ми проекти – да разкажа за Григорий Цамблак, който е бил тамошният духовен пастир във Великото литовско княжество със столица Навагрудак, с държавен език беларуски – падна, пропадна. Тригодишният ми мандат бе прекъснат на седмия месец, върнах се и си пеех “Бях доскоро дипломат, днес съм вече само мат…” Приятели – много. Живи и покойници. Но как без имената на Аркад Куляшов и Максим Танк, на Васил Биков и Иван Мележ, на Нил Гилевич и Янка Брил, на Ригор Барадулин и Генад Буравкин, на Пимен Панчанка и Анатол Вяртински, на Михаил Савицки и Игор Лучанок, на Иван Шамякин и Владимир Караткевич, на драматурзите Андрей Макайонак и Алексей Дударев… Савицки е забележителен художник, има го и в нашата национална галерия, Лучанок е чудесен музикант… – Как се роди книгата “Северна светлина”? Разкажи за първото си посещение в Беларус, Украйна, Литва, Латвия и за първите приятелства с беларуски, украински, латишки и литовски писатели? Защо ги превеждаш? - Беларусите и украинците са най-близки като народности, литовците са вече по-други, особено латвийците и естонците, с техните неславянски езици, с тяхната друга култура. Литовската девойка, която се обрича на смърт пред тевтонския рицар, но не предава националната си чест, ме покъртваше с приликата си с хубава Яна. Латвийската легенда казваше, че най-лекото нещо на този свят не е пухът от лебед, а рожбата в майчините ръце. Там видях братската могила с имената на убитите и при тях и “Лейтенант Неизвестный”. Неща, които не могат да не спрат дишането ти. Да не говорим за тръпките, които полазват по гърба ти при гледката в Брестката крепост, при Пискарьовското кладбище край Нева, в Хатин и в Саласпилс. Така се раждаха тези стихотворения, събрани после в “Северна светлина”. Една ранна сутрин се метнах на влака от Минск за Вилнюс, бродех през деня из града, той непознат за мен и аз непознат никому и понеже знаех адреса на Съюза на писателите привечер реших да намина там. Помня високата изящна дървена стълба, почуках на вратата и сварих, познат по снимките и по белега над веждата Едуардас Межелайтис, известен поет, председател на Съюза на литовските писатели. Казах че съм от България, че съм в Минск и че съм свърнал до съседна Литва. – Че как така, рече Межелайтис, първият българин, който идва при нас, да дойде без да ни предизвести, да го посрещнем както трябва, да го нагостим, на риба да го заведем. – Аз само така наминах, казвах аз и ще тръгвам, защото скоро ми е влакът… После се свързах и с други литовски писатели. Като се върнах Едуардас Межелайтис за първи път се появи в българската периодика, съставих и цикъл, който преведе Павел Матев, по-късно с Межелайтис и с другите общуваха Иван Троянски, Николай Христозов. Поетиката на прибалтийците е твърде различна от нашата, славянската. В руските им преводи усещах, че много ги порусначват по тогавашните модели, строфират ги, ритмизират ги. А те звучаха на родните си езици повече като привърженици на белия, на свободния стих, като на поетиката , която и у нас настъпи в последно време, независимо, че голям процент от нея е тъжна имитация. Но това е друг въпрос, за друго място в нашия разговор. - Имаш няколко стихотворения за Санкт-Петербург, в които изразяваш възхищението и преклонението си пред изумителната култура на този град. Не те ли потиска чуждата култура, когато я срещаш в такова великолепие, каквото у нас няма. Имаш ли комплекси за малоценност, когато общуваш с такива велики образци на изкуството и бита? - За първи път в Санкт-Петербург – при Нева и при Адмиралтейската игла, при мостовете, които нощем се разтварят, за да минат параходите, при Исаакиевския събор и при железния конник, където пише Petro primo Katharina secunda, при хотел “Англетер”, където се е самоубил Сергей Есенин, при дневника на Таня Савичева и свидетелствата за блокадата и – за мен – преди всичко по Пушкинските места – това бяха наистина изумителни вълнения. Лицеят в Царское село, мястото на дуела при Чьорная речка, квартирата на Мойка и записката “Состояние больного весьма неутешительное”, неудържимите коне на Аничков мост и зашеметяващият Ермитаж, Невският проспект и въпросът на момченцето от кафенето “А кого теперь назначат великим писателем”, самотното изпращане на каретата към Михайловское, всичко това действаше на моите девствени още млади очи поразяващо. Запознах се със Сергей Орлов, Михаил Дудин, Шестински, Торопигин… Трябваше да се връщам в моя Минск, но видяното и преди всичко почувстваното в този град остави в мен неотразими впечатления. Пушкин беше ме подготвил за това, обаче преживяното го надмина. И летището в Минск, и старата жълта гара в София бяха в други, несъизмерими мащабчета. Казвах си все пак: нито Минск, нито София, нито ти можеш да надминеш себе си, гледай философски на нещата, това е животът. Не можеш да надминеш себе си – казвал съм си го винаги, казвам си го и сега.

Назад [ 9 ] Напред