| Съдържание |
| + Варненски и Великопреславски митрополит Кирил: |
| Поезия: |
| Преводи: |
| Разказ: |
| Преглед: |
| Дневник: |
| Български поети на ХХ век: |
| Теория: |
| Руският писател Алексей Варламов в България: |
| Документи: |
ВЕСТНИК “КИЛ 2024”
Вестник „KИЛ“, национален вестник за култура, изкуство и литература, се издава от Сдружение на писателите в гр. Варна повече от 30 години. В него може да се срещнете със значими съвременни литературни творби на български писатели, като особено място намират варненските творци. Представя се творчеството и на водещи съвременни автори; много млади хора дебютират с творчеството си в литературния печат, които експериментират и прокарват иновативни методи в словото и в различните видове изкуства. Отпечатват се за първи път творбите, спечелили конкурси, организирани от вестника; намират място творци от различни изкуства от град Варна с високи постижения у нас и в чужбина. 
Вестникът се издава с финансовата подкрепа на Фонд “Култура” при Община Варна, а екипът от организатори и редактори, както и преобладаващото мнозинство от автори са от Съюза на българските писатели и Съюза на независимите български писатели – творци, които с произведенията си очертават тенденции, естетически нагласи, нови виждания. Четете в. „КИЛ“, за да почувствате силата на художественото слово и на другите визуални изкуства, ако искате да ви изненада някой творец с постиженията и предизвикателствата си в съвременния свят, както и да откриете едни от най-стойностните постижения в културата на Варна и страната!
Вестникът се издава с финансовата подкрепа на Фонд “Култура” при Община Варна, а екипът от организатори и редактори, както и преобладаващото мнозинство от автори са от Съюза на българските писатели и Съюза на независимите български писатели – творци, които с произведенията си очертават тенденции, естетически нагласи, нови виждания. Четете в. „КИЛ“, за да почувствате силата на художественото слово и на другите визуални изкуства, ако искате да ви изненада някой творец с постиженията и предизвикателствата си в съвременния свят, както и да откриете едни от най-стойностните постижения в културата на Варна и страната! Четете в. „КИЛ“, за да почувствате силата на художественото слово и на другите визуални изкуства, както и да откриете едни от най-стойностните постижения в културата на Варна и страната!
Община Варна - Култура и изкуство. (varnaculture.bg), https://
https://www.instagram.com/
| Статии | |
| Преглед | |
Книги |
|
 Таньо Клисуров. „Казано с очи“, стихотворения, 2007Таньо Клисуров е поет, с чието име свързваме мощното навлизане в литературата в края на 70-те години на ХХ в. на едно нова поколение български писатели. Това поколение вече преживяваше драматично разочарованието на обществото от настъпилата икономическа и морална криза в обществото. Сред това поколение Таньо Клисуров се откроява като остро социален, ежедневен дори, поет, за когото езикът на улицата или квартала леко и естествено се превърна в език на литературата. Но заедно с езика в литературата навлязоха проблемите на хората. И тези проблеми дегероизираха патоса на времето, показаха сложността на времето и превърнаха съдбата на отделния човек в главна цел на поезията. Затова и у Таньо Клисуров четем простички стихотворения, които разказват за обикновена любов, за лутания в дебрите на обществото, за търсене на спасителен път и желание за взаимност. Човекът в тази поезия мисли и говори откровено за себе си, за своите нормални човешки желания. Той не жестикулира, не се самообявява за герой на епохата, защото съзнава, че е “малък човек”, но и че върху него се крепи всичко.
“Казано с очи” е продължение на изповедта на поета, негова “Ода на радостта”, но и в някаква степен елегия и дори реквием на илюзиите и надеждите на собствената му младост и младостта на обществото. Таньо Клисуров доразвива обичайните си теми, но вече с опита на живота. Удоволствие е да четеш стихотворения, които имаш чувството, че са написани от тебе самия и че те говорят за личните ти преживявания и видения. И понеже всичко е “казано с очи”, и думите сякаш са по-малко. Но са по-точни и по-силни!
Зряла книга на един зрял поет – вече класик.
 Алек Попов. „Черната кутия“, роман, 2007Ето един “нов” писател, който опровергава мрачните оценки и перспективи за състоянието и перспективите на съвременната българска литература. Той доказва максимата, че истинският писател е писател на социалната тема. У него има много остро социално чувство и способност да се прави дисекция на обществените процеси. Героите му са активни, най-често недоволни, но и жадни за промяна.
Алек Попов е нов писател, защото говори и пише по новому и защото романите и разказите му са посветени на нови проблеми и житейски ситуации. Той се занимава с т.нар. преход, т.е. със смяната на обществената парадигма и с отражението, което тази смяна оставя в съзнанието и чувствителността на младия човек.
“Черната кутия” е такова отражение. Този роман притежава редица художествени качества: написан е леко и увлекателно, с динамичен сюжет, движещ се в различни ситуационни и времеви пластове – на моменти придобиващ дори фантастични елементи, индивидуализирани герои (двама са главните герои Нед и Анго – родни братя), различни пластове на повествованието, остроумни обрати, свеж език. “Черната кутия” показва какво говорят и мислят днешните млади хора, как върху тях се стоварва отвратителната тежест на аморалното общество и как благодарение именно на морала те преодоляват трудностите на своята лична и обществена съдба. Ето го обществото! Писателят го изобразява такова, каквото е: нагло, бездушно, абсурдно, хукнало да печели. И това е както в Америка, където се развива едната част от сюжета, и в България, където се развива другата. Читателят сам трябва да открие дали има някаква разлика между двата “свята”.
“Черната кутия” е книга, която трябва да бъде забелязана, анализирана и оценявана в контекста на състоянието на българската литература. Не може да се съмняваме: Алек Попов е писател от висока класа.
 Милан Кундера. “Изкуството на романа”, есета, 2007Тази книга е събрала откровенията на големия чешки писател Милан Кундера за изкуството на романа, но това означава за неговия собствен опит в изкуството на романа. А Кундера е безспорно един от най-великите европейски романисти на ХХ в.
Всеки голям писател има свои тайни в писането. Кундера разказва за своите, като анализира особеностите на европейския роман от “Дон Кихот” насам, за да изведе основните му принципи и начини на изграждане и художествено въздействие. Анализите на писателя са точни, а свикналото ни на друг начин на говорене за литературата съзнание вероятно ще открие закономерностите като парадокси, които са очевидни, но не сме ги забелязвали.
До голяма степен “Изкуството на романа” е и литературоведски труд, изследващ историята и теорията на романа. Но това е преди всичко увлекателна и поучителна книга, която възпитава висок вкус и критерии за голямото изкуство. В този смисъл тя е събитие в нашия книжовен живот.
 Уилям Шекспир. “Хамлет”, превод Александър Шурбанов, 2006Пиесата “Хамлет” е вероятно най- трудната за превеждане на български творба на световната литература, защото е изключително богата и сложна. Шекспир е създала такъв динамичен и сложен свят, че е почти невъзможно адекватно да бъде пренесен на друг език.
Проф. Александър Шурбанов е тръгнал към превода на “Хамлет” след дълго и задълбочено изучаване на английската литература (той е най-добрият й познавач у нас, професор е в СУ “Климент Охридски”) и след успешни преводи на най-значими творби на тази литература – главно от ренесансовия й период.
Изданието е придружено от една много задълбочена и разбираема студия, наречена “Загадката “Хамлет”. Тази студия е много необходима, като се има предвид, че изданието е включено в поредицата “Нова библиотека за ученика”. Ала всеки, който е чел и чете постоянно великата творба на Шекспир, ще намери тук проникновени тълкувания, които ще го доближат до тази “проклета” тайна, сравнима единствено със загадката “Мона Лиза”.
Преводът на А. Шурбанов и неговата встъпителна студия обогатяват нашата култура.
 Добрин Спасов. “Философия и социология за ХХІ век”, 2007Добрин Спасов е виден български философ, един от най-големите наши учени в областта на логиката и философията на историята. Неговите трудове са превеждани в чужбина и широко цитирани в научната литература. Завидна е неговата творческа младост и активност. Макар и надхвърлил 80 години, той усилено работи и публикува свои статии и студии върху днешната ни действителност.
В тази книга са събрани част от тези публикации, писани в продължение на близо 15 години. “Философия и социология за ХХІ век” е анализ на станалото и ставащото у нас. Проф. Спасов внимателно изучава процесите в обществения живот и обръща внимание главно на причините за дълбоките социални и духовни промени. Трудно е да се посочи (защото вероятно изобщо няма) друга подобна книга, в която да са казани толкова верни неща за периода след 1989 г. И то е, защото на Д. Спасов е чужд както повърхностният журналистически, така и порочният тясно партиен подход към фактите и явленията. За него истината е по-скъпа от всичко друго.
 „А. С. Хомяков – мыслитель, поэт, публицист“, т. І и т. ІІ, сборник статей по материалам Международной научной конференции, состоявшейся 14 - 17 апреля 2004. М., 2007 През последните 15 - 20 години в Русия се възражда интересът към делото на славянофилите. Славянофилството е идейно-политическо и естетическо движение в Русия през втората половина на ХІХ в., изиграло важна роля в руската и европейската история. Да си припомним, че руските славянофили са сред най-ярките поддръжници на Руско-турската освободителна война от 1877 - 1878 г. В основата на тяхното учение лежи идеята за изключителността на славяните, за тяхната спасителна роля в историята на човечеството. Славяните имат своя съдба и своя мисия за преодоляване кризата в развитието на Европа в навечерието на големите обществени преобразувания в навечерието на ХХ в. Славянофилите настояват Русия да се отклони от пътя, по който върви Европа и да се върне към своите изконни традиции, формирани и утвърждавани през Средновековието. Те отричат полезността на проевропейските реформи на Петър І.
И днес Русия е на кръстопът. Нейните големи умове се мъчат да начертаят нейните перспективи и поради това е напълно естествено да се завръщат към опита на своите предходници – в това число и на славянофилите. Международната научна конференция, проведена през 2004 г. в Литературния институт “А. М. Горки”, е резултат от тези усилия. Впрочем литературоведите и философите от този институт полагат успешни усилия в изучаване идеите на руското минало. Тук трябва да подчертаем и трудовете на ректора на института Б. Н. Тарасов – учен-литературовед, философ и историк със световна известност, който дълго време изучава теорията и практиката на славянофилството и славянофилите – особено на А. С. Хомяков. Неговата забележителна книга “Накъде се движи историята” (“Куда движется история”) е сред най-ярките научни постижения на руската мисъл през последно време.
Големи имена участват със свои статии в този сборник. Разбира се, позицията на всички (дори и на тези, които вече живеят в “близката чужбина”) са чисто руски, навярно и “имперски”. У нас за съжаление “славянофилството” почти не се изучава. Там бихме намерели доста поуки и причини за особения ход и на нашата история и нашата съдба.
Сериозен научен труд с приносен характер и важни научни постижения.
П. Р-ев
Сергей Минаев. “ДУХLESS”, роман, превод от руски, 2007
Романът на Сергей Минаев ДУХLESS е колкото странна, толкова и закономерно появила се книга. Авторът е непознат, млад московски бизнесмен и това е неговата първа книга, излязла първоначално в малък тираж, а след седмица-две, когато тиражът се изчерпва, за нея се заговаря и допълнителните тиражи надхвърлят триста хиляди бройки – невиждан издателски феномен, дори за мащабите на Русия. Но това, че книгата се посреща с такъв интерес има своето обяснение – това е книга за бездуховността и авторът не случайно е съчетал славянското ДУХ с английското LESS, което би могло да се преведе и като изчезващ, смаляващ се. Иначе казано, в тази книга повечето от героите са с изчезваща духовност, те са от „града на мъртъвците”, както казва С. Минаев. Тях ще ги срещнеш в нощните клубове и модни кафенета, сред скъпи маркови питиета и наркотици, сред момичетата за по 200 - 300 долара, тях не ще ги видиш денем, те са обитателите на тъмната част от денонощието и от живота въобще... Има един-единствен светъл лъч сред тези около триста страници – Юля, момичето, което единствено би могло да измъкне залутания в духовното блато герой. Стига той да пожелае! Но той не желае, той упорито и непреодолимо се стреми към дъното, към неотвратимото падение. Той прекършва светлия лъч, превръща го в далечен спомен и битие от друг свят... Книгата е в известен смисъл необикновена, тя е пряма и цинична, безпощадна към героите на днешното време, откровена и шокираща, но не би могло да се каже, че тя е литературно откритие. Хенри Милър го е направил доста по-отдавна в „Тропикът на Рака”. Близостта на събитията, смелото „бръкване в раната”, назоваването на нещата с истинските им имена са привлекателни явления в един живот, пълен с лицемерие и псевдоценности, живот на несъответствията. Тук може би се крие и една от причините за големия интерес на читателя към тази книга. Защото празнината, отворила се след рухването на СССР, е запълнена не със скъпоценности и плодородие, а с отпадъци и отломки от естествените разрушения съпътстващи битието. „...много персони до такава степен са затънали в светския живот, че са готови да отидат на всякакво откриване, дори на откриването на клозет.”, използва като надслов на една от главите авторът. „Книгата ми не е пропаганда на лъскавия начин на живот. По-скоро е антипропаганда”, признава Сергей Минаев....
В текста има доста неравности и самоцелни вулгаризми, които при известно усилие биха могли да се възприемат и като функционални сечива за обрисуване на обстановката и душевността на героите. И въпреки това ДУХLESS не би могла да се нареди сред явленията, родени от високата литература. И все пак е добре, че се е появила и такава книга...
A. Г.Ангелов
Николай Овчаров. “Образът и подобието”, 2007
Средновековното българско изкуство често е било подценявано и оставяно в сянката на бляскавите съкровища и паметници от античността и времето на траките. Съзнателно или не, до голяма степен това се дължи на непознаването на средновековната култура, на нейния дух и хората, създали я. Ренесансът и Просвещението отрекоха средните векове като тъмна и безпросветна епоха, където религиозният догматизъм е спирал всяко културно и техническо развитие. Поради това, на средновековното изкуство се гледа грубо, като връщане назад в сравнение с римската епоха, като дело на варварите, разрушили империята. Не по-малко подценявано е и българското изкуство от тази епоха, което освен всичко изброено по-горе, се приравнява изцяло с византийското. Именно с българското изкуство и специално с човешкия образ в него се занимава и новата книга на проф. Николай Овчаров “Образът и подобието”.
Безспорно, в българската средновековна християнска култура ясно се разграничават два етапа, съвпадащи с политическата история на държавата. Н. Овчаров разглежда и двата етапа, опирайки се на изворовия и историографски материал за епохите. Божественият и човешки образ в изкуството търпят известна промяна, подчинена не толкова на някакво развитие в каноните(защото те не се променят), колкото на светоусещането на творците и обществото като цяло. Докато в епохата на Първото царство влиянието на раннохристиянските образци и на културата на Предна Азия е основно, то през ХІІІ - ХІV в. културното сближение между България и Византия е по-силно от всякога и това неминуемо се отразява в изкуството. Започналият (и незавършил) през ХІV в. Палеологов Ренесанс във Византия и България, основан обаче на исихазма, а не на рационализма, оставя своите отпечатъци и върху изкуството, без значение дали става дума за литературата или стенописта. Авторът проследява и обяснява това развитие в естетиката, като отбелязва и връзките на източнохристиянската култура с античната и влиянието на античната философия и изкуство върху средновековните. Наистина, римската и източноправославната култура имат дълбоки разлики, но чрез Византия се предават множество от достиженията на предходната епоха. Същевременно са разкрити и специфичните черти на православното изкуство и стремежа му да идеализира човешкия образ, тъй като човекът е образ и подобие на Бога. Интересна особеност е, че се идеализират не само образите на светците, но дори и на обикновените хора - факт, наложен от самата религия, която е благосклонна и милостива дори към грешниците. Тази хуманност е една от дълбоките разлики между православието и католицизма.
Особено ясно е показано навлизането на “плътското” в изкуството на ХІV в. Образите стават по-реални, литературата и изобразителното изкуство наблягат на плътското, дори когато става дума за страдания и изпитания, поставяни на светците. Но, както е отбелязал авторът, докато западноевропейският Ренесанс се мъчи да подмени и изцяло преодолее християнската традиция, исихазмът я продължава и задълбочава мистицизма в нея. Произведенията на патриарх Евтимий, Григорий Цамблак и техните следовници дават ясна картина на тези процеси. В изкуството навлизат елементи, неприсъствали и немислими в предходната епоха - белег за променящо се общество, но същевременно те са изпълнени с духа на исихазма, който, по думите на Н. Овчаров, извежда на преден план човешката личност с нейната индивидуалност, но подчинена на Бога. И докато ренесансовото изкуство създава красиви образи самоцелно и с явно отричане на духовността, то православното от края на ХІV в. показва външната красота като отражение на вътрешната.
Не са малко изследванията на българското средновековно изкуство, но съвсем ограничени са тези, които го разглеждат от позицията на вярата и религията – така, както е било създавано то. Авторът още в самото начало посочва, че ще използва подход не от гледната точка на съвременната наука, а на средновековните схващания и до голяма степен успява да го постигне. Разбира се, за съвременния човек, който е възпитаван в духа на рационализма и ренесансовото определение на Средновековието като мрачна епоха, е много трудно да изследва едно изкуство, основано изцяло на вярата и религиозното съзнание, при това използвано за богослужебни цели; да разглежда иконата не като картина, а като средство за достигане до Бога. Чудесно илюстрованото издание и задълбоченото познание на автора на средновековните извори правят книгата интересно и значимо изследване на един проблем от българското изкуство, който обикновено се разглежда повърхностно и изцяло в контекста на византийската култура.
Веселин Анчев |
|
|
Назад
[ 9 ]
Напред |
|
