| Съдържание |
| Резонанс: |
| Поезия: |
| Преводи: |
| Имена: |
| Портрет: |
| Малък разказ: |
| Писмо: |
| Беседи: |
| Око: |
ВЕСТНИК “КИЛ 2024”
Вестник „KИЛ“, национален вестник за култура, изкуство и литература, се издава от Сдружение на писателите в гр. Варна повече от 30 години. В него може да се срещнете със значими съвременни литературни творби на български писатели, като особено място намират варненските творци. Представя се творчеството и на водещи съвременни автори; много млади хора дебютират с творчеството си в литературния печат, които експериментират и прокарват иновативни методи в словото и в различните видове изкуства. Отпечатват се за първи път творбите, спечелили конкурси, организирани от вестника; намират място творци от различни изкуства от град Варна с високи постижения у нас и в чужбина. 
Вестникът се издава с финансовата подкрепа на Фонд “Култура” при Община Варна, а екипът от организатори и редактори, както и преобладаващото мнозинство от автори са от Съюза на българските писатели и Съюза на независимите български писатели – творци, които с произведенията си очертават тенденции, естетически нагласи, нови виждания. Четете в. „КИЛ“, за да почувствате силата на художественото слово и на другите визуални изкуства, ако искате да ви изненада някой творец с постиженията и предизвикателствата си в съвременния свят, както и да откриете едни от най-стойностните постижения в културата на Варна и страната!
Вестникът се издава с финансовата подкрепа на Фонд “Култура” при Община Варна, а екипът от организатори и редактори, както и преобладаващото мнозинство от автори са от Съюза на българските писатели и Съюза на независимите български писатели – творци, които с произведенията си очертават тенденции, естетически нагласи, нови виждания. Четете в. „КИЛ“, за да почувствате силата на художественото слово и на другите визуални изкуства, ако искате да ви изненада някой творец с постиженията и предизвикателствата си в съвременния свят, както и да откриете едни от най-стойностните постижения в културата на Варна и страната! Четете в. „КИЛ“, за да почувствате силата на художественото слово и на другите визуални изкуства, както и да откриете едни от най-стойностните постижения в културата на Варна и страната!
Община Варна - Култура и изкуство. (varnaculture.bg), https://
https://www.instagram.com/
| Статии | |
| Беседи | |
I.Дуенде- теория и проявление.
I.Duende – theory and presentation. |
|
 ФЕДЕРИКО ГАРСИЯ ЛОРКА IX международно биенале на визуалните изкуства, Истанбул 2005. Без заглавие, Бурак Делиер, Турция
Дами и господа,
От хиляда деветстотин и осемнадесета година, когато постъпих в Студентската резиденция1 в Мадрид, до хиляда деветстотин двадесет и осма, когато я напуснах, вече завършил учението си по философия и литература, съм слушал близо хиляда беседи в този изискан салон, където старата испанска аристокрация се стичаше, за да изкупи лекомисления си живот по френските плажове.
Мечтаейки за въздух и за слънце, аз така скучаех, че щом излезех от залата, се усещах посипан с тънък слой пепел, готов всеки миг да се превърне в лют пипер.
Не, аз не бих искал в залата да влезе ужасната муха на отегчението, която нанизва главите на слушателите на тънката нишка на сънливостта и забожда под клепачите им остриетата на множество карфици.
По прост начин, в регистъра, в който поетичният ми глас не притежава блясъка на полировката, нито лъкатушното коварство на отровно биле, нито кротостта на благите овчици, които внезапно се превръщат в остриета на иронията, ще се опитам да ви изнеса една кратка беседа за скрития дух на изстрадала Испания.
Всеки, който е стъпил върху кожата от бик, опната между Хукар2, Гуадалфео3, Сил4 и Писуерга5 (не бих могъл да говоря за пълноводни реки именно тук, където Ла Плата6 вълнува водната си шир с цвят на лъвска грива), доста често чува да се повтаря: „В това има много дуенде7.” Мануел Торес, големият андалуски „кантаор”, казал веднъж на един певец: „Ти имаш глас, познаваш стиловете, но не ще постигнеш никога успех, защото нямаш дуенде.”
В цяла Андалусия, било при скалите на Хаен, или при раковината на Кадис, хората говорят непрестанно за дуендето и го откриват с безпогрешен усет веднага щом се прояви.
Превъзходният певец Ел Лебрихано, създател на тъй наречената дебла8, твърдял: „В дните, в които пея с дуенде, никой не може да се мери с мен.” А веднъж старата танцьорка циганката Ла Малена, когато слушала фрагмент от Бах в изпълнение на Брайловски9, възкликнала: „Оле! В това има дуенде!” — но се почувствувала отегчена от Глук, Брамс и Дариус Мило10. А Мануел Торес, човекът с най-богатата култура в кръвта от всички, които познавам, произнесъл следната знаменита фраза, когато чул самия Де Фая да свири своето „Ноктюрно от Хенералифе”: „Всичко, в което има черни звуци, притежава дуенде.”
Тези черни звуци са тайната, корените, впити в калта - позната на всички и игнорирана от всички, - откъдето до нас идва всичко съществено в изкуството. „Черни звуци” казва в Испания човекът от народа и мнението му съвпада с определението на дуендето, което дава Гьоте, говорейки за Паганини: „Тайнствена сила, която всички чувстват и никой философ не обяснява.”
Така че дуендето е сила, а не действие; то е борба, а не размишление. Чувал съм един стар китарист да казва: „Дуендето не е в гърлото. Дуендето се изкачва отвътре, от ходилата нагоре.” Тоест не става дума за способност, а за стил, който живее: става дума за кръв, за прастара култура и в същото време за непрекъснато творчество.
Тази „тайнствена сила, която всички чувстват и никой философ не обяснява”, е в крайна сметка духът на земята. Тя е дуендето, изпепелило сърцето на Ницше11, но той го търси във външните му проявления, в моста Риалто или в музиката на Бизе, без да го открие и без да знае, че дуендето, което иска да намери, е преминало от древногръцките мистерии в танцьорките от Кадис или в сърцераздирателния Дионисиев вик на сигирията на Силверио.
Така че не бих искал никой да смесва дуендето с теологичния демон на съмнението, когото Лютер, обзет от вакхически гняв, замерил с една мастилница в Нюрнберг12, нито с разрушителния и не много умен католически дявол, който се превръща в кучка, за да проникне в манастирите, нито пък с говорещата маймунка на Сервантесовия Малхеси от „Комедия на ревността и горите на Ардения13”.
Не. Аз говоря за загадъчното и тръпнещо дуенде, потомък на Сократовия весел демон от мрамор и сол, който възмутен се нахвърлил върху господаря си в часа, когато той погълнал отровата. То е потомък и на дребния като зелен бадем меланхоличен демон на Декарт, който - отегчен от окръжности и линии - тръгвал край каналите, за да слуша песента на снажните моряци в далечината.
При всеки човек, при всеки артист, бил той Ницше или Сезан, изкачването по кулата на собственото съвършенство е плод на борбата, която той води със своето дуенде, а не със своя ангел, нито със своята муза, както казват някои. За да се определи същината на една творба, необходимо е да се прави тази основна разлика.
Ангелът насочва и дарява като свети Рафаил14, брани и избавя като свети Михаил15, известява и предупреждава като свети Гавриил16. Ангелът заслепява, но кръжи над главата на хората — той разлива отгоре своята благодат и човек без усилие осъществява своята творба, стремеж или танц. Дали е ангелът от пътя към Дамаск17 или пък другият, който се промъква през процепа на балкончето на Асиз18, или пък онзи, който следва стъпките на Хайнрих Сусо19 - те всички повеляват и творецът е безсилен да се противопостави на светлината им, защото размахват стоманените си криле единствено в полето на предопределения.
Музата диктува, а в някои случаи нашепва. Възможностите и са сравнително малки, защото вече е далеч и е толкова уморена (виждал съм я два пъти), че е било необходимо да й сложат сърце наполовина от мрамор. Осенените поети чуват гласове, без да знаят откъде идват, а това са гласовете на музата, която ги вдъхновява и понякога погубва. Такъв е случаят с големия поет Аполинер, сразен от страховитата муза, с която го е нарисувал божественият и ангелски Русо20. Музата събужда разума, навява картини с колони и фалшиво ухание на лаври, но често разумът е враг на поезията, защото прекалено я ограничава, защото въздига поета върху трон от тънки осили и го кара да забрави, че може скоро да се превърне в храна на мравките или върху главата му да се стовари голям отровен рак, срещу който музите, населяващи моноклите или студените лакирани салонни рози, са безсилни.
Ангел и муза идват отвън. Ангелът дава светлина, а музата - форма. (Хезиод се е учил от нея.) В лавровата си горичка поетът среща и златен хляб, и туника на дипли. Но за разлика от тях дуендето трябва да бъде разбудено в най-тайните убежища на кръвта. Необходимо е ангелът да бъде отблъснат, а музата - отритната. Трябва да изчезне страхът от теменуженото ухание на поезията от осемнадесети век, от големия телескоп, върху чиито стъкла заспива музата, омаломощена от ограниченията.
Истинската борба е с дуендето.
Познати са пътищата за търсене на бога - от жестокия начин на отшелника до изтънчения маниер на мистика. Посредством някаква „кула” както света Тереса21 или по три различни пътища както свети Хуан де ла Крус22. И макар че трябва да крещим с пълен глас като Исай: „Наистина ти си, о съкровени Боже”23, в края на краищата Бог изпраща първите си огнени стрели на онзи, който го търси.
Няма карта, нито опит за търсене на дуендето. Известно е само, че то изгаря кръвта като силен цяр, изтощава и отхвърля цялата заучена и изящна геометрия, разчупва стилове и се опира на неутешимата човешка мъка. То е причината Гоя, майстор на сивото, сребристото и розовото както в най-добрата английска живопис, да започне да рисува с колене и юмруци в ужасно катраненочерно. То разсъблича Мосен Синто Вердагер24 сред студа на Пиренеите или отвежда Хорхе Манрике25 в пущинака на Оканя, за да дочака там смъртта. То надява зеления палячовски костюм на нежното тяло на Рембо26 или призори на булеварда поставя мъртви рибешки очи върху лицето на граф Дьо Лотреамон27.
Големите артисти на Южна Испания, цигани или изпълнители на фламенко - певци, танцьори и свирачи, знаят, че без появата на дуендето не се постига никаква емоция. Те могат да мамят хората и да пресъздават усещане за дуенде, без то да се е появило, тъй както ви мамят всекидневно лишените от дуенде писатели, художници или представители на литературни моди. Достатъчно е обаче човек да се вгледа и да не се оставя да го повлече равнодушието, за да открие клопката и да ги пропъди ведно с недодяланото им изкуство.
Веднъж андалуската певица Пастора Павон, наричана Момичето с гребените - мрачен испански темперамент, равен по сила на фантазията на Гоя или на бикобореца Рафаел ел Гальо28, пееше в една кръчмица в Кадис. Играеше с дълбокия си глас - глас от разтопен калай, глас, покрит с мъх. Заплиташе го в буйните си коси, потапяше го във виното или го запращаше в далечни и мрачни предели. Но не се получи нищо. Всичко бе напразно. Слушателите стояха безучастни.
Там беше Игнасио Еспелета, красив като римска костенурка29, когото веднъж запитали: „Как така не работиш?” - а той отвърнал с усмивка, достойна за Аргантонио30: „Че как ще работя, щом съм от Кадис?”
Там беше и пламенната Елвира, аристократична проститутка от Севиля, пряка потомка на Соледад Варгас31; в хиляда деветстотин и тридесета година тя не пожела да се омъжи за един Ротшилд, защото не й бил равен по кръв. Там бяха и Флоридас - хората ги смятат за касапи, но всъщност те от хиляди години са потомствени жреци, които и до днес принасят бикове в жертва на Герион32. А в един ъгъл, с лице на критска маска, седеше внушителният скотовъдец дон Пабло Мурубе. Пастора Павон свърши песента сред мълчание. Само едно дребно човече, от онези малки танцуващи човечета, които сякаш изведнъж изскачат иззад бутилката ракия, произнесе много тихо: „Да живее Париж!” - като че ли искаше да каже: „Нас не ни вълнуват способностите, техниката или майсторството. Нас друго нещо ни вълнува!”
Тогава Момичето с гребените подскочи като лудо. Приведе се досущ като средновековна оплаквачка, обърна наведнъж една голяма чаша огнена касаля33, седна и запя без глас, без дъх, без нюанси, с обгорено гърло, но … с дуенде. Беше успяла да разруши цялото скеле на песента, за да даде път на едно яростно и властно дуенде, другар на натежалите от пясък ветрове; дуенде, което караше слушателите да разкъсват дрехите си, тъй както ги разкъсват антилските негри при ритуала лукуми, скупчени пред лика на света Варвара.
Момичето с гребените трябваше да раздере гласа си, защото знаеше, че я слушат отбрани люде, които търсят не формата, а същността, чистата музика с кратък и плътен звук, който може да се задържи във въздуха. Видя се принудена да пожертвува и дарба, и сигурност, тоест да пропъди своята муза и да остане беззащитна, за да може дуендето да се яви и поведе безпощадна борба. И как само пя! Тя вече не играеше с гласа си. Той беше като струя кръв, достоен - заради болката и откровението - да се разтвори като десетопръста длан към окованите, по изпълнени с буря нозе на Христос, дело на Хуан де Хуни34.
Появата на дуендето предполага винаги коренна промяна във всички форми, издава усещането за съвършено непозната свежест, с качествата на нещо току-що създадено, на някакво чудо, което предизвиква почти религиозен екстаз.
В арабската музика - в танца, песента или елегията - появата на дуендето се посреща с енергичен възглас: „Аллах, аллах!”, „Господи, господи!”, толкова близък, а, кой знае, може би и същият като нашето „оле” при боя с бикове. Така във всички песни в Южна Испания появата на дуендето е последвана от сърдечния вик: „Да живее Бог” - дълбок, човешки, нежен вик на общение с Бога посредством петте ни сетива, постигнато благодарение на дуендето, което одухотворява гласа и тялото на танцьорката. Едно истинско и поетично освобождение от този свят, чисто както в седемте градини на Педро Сото де Рохас, несравнимия поет от седемнадесети век, или както в трепетната стълбица на плача на Йоан Климах35.
Втората част от беседата четете през декември
Бележки
Тази беседа, една от най-значимите на Лорка, е изнесена за първи път на 20 октомври 1933 г. в Буенос Айрес пред обществото „Приятели на изкуството” и е повторена на 14 ноември същата година в театър „Авенида”, след което е била четена и в други аржентински градове, а през 1934 г. и в Монтевидео, Уругвай.
1. Студентска резиденция - под това наименование бил известен създаденият през 1910 г. в Мадрид Център за исторически изследвания - научноизследователско и учебно заведение с характер на свободен университет. В него са учили редица изтъкнати испански интелектуалци.
2, 3, 4, 5. Хукар, Гуадалфео, Сал и Писуерга - реки в източната, южната, северозападната и западната част на Испания.
6. Ла Плата - пълноводна река в Южна Америка. Очевидно Лорка прави сравнението, тъй като чете беседата си в Буенос Айрес.
7. Дуенде - буквално означава домашен дух, таласъм. Лорка никога не дава една определена, аналитична дефиниция на дуендето, но за поета то е преди всичко състояние на духа, което спомага за раждането на всичко истинско в изкуството.
8. Дебла - андалуски напев.
9. Александър Брайловски (1896 - 1976) - известен френски пианист от руски произход. Той е единственият пианист в света, който има в репертоара си всички произведения на Шопен.
10. Дариус Мило (1892 - 1974) - френски композитор.
11. Фридрих Ницше (1844 - 1900) - немски философ. В своя трактат „Раждането на трагедията от духа на музиката” (1872) той говори за Дионисиевото начало, реализирано най-пълно в живота и изкуството от древните гърци. Според Ницше в съвременния свят то е стеснено от неговия смъртен враг - Аполоновото начало, от духа на съзнанието и познанието, от науката и морала. Надежда за освобождението на Дионисиевото начало в изкуството той вижда в немската философия и немската музика, особено в творчеството на своя съвременник Вагнер. Но през 80-те години на миналия век, разочарован от изкуството на големия музикант, Ницше започва да търси това начало в музиката на Бизе.
12. Тук Лорка греши - не е било в Нюрнберг, а в замъка „Вартбург” в Айзенах.
13. Авторът има предвид втората част на „Дон Кихот” (глава 25). Маймунката, която предсказва бъдещето, говори според Дон Кихот за връзките на стопанина й с дявола.
14., 15, 16. Свети Рафаил... свети Михаил... свети Гавриил - Лорка е много точен в характеристиката, която дава на архангелите Рафаил, Михаил и Гавриил - свети Рафаил е един от седемте ангели, които възнасят молитвите на светците до господа. В „Книга на Товита” от Стария завет той се явява като наставник на юношите - на сина на Товит, изцерител на болните. Свети Михаил в Новия завет е предводител на небесното войнство в битката със Сатаната. Свети Гавриил е един от четиримата ангели - стражи на четирите страни на света, който възвестява и изпълнява на земята Божията воля.
17. Според библейското предание езичникът Савел се отправил към Дамаск, за да изкорени там християнството, но на пътя бил спрян от „небесна светлина” - сред лъчисто сияние му се явил Исус Христос. Оттогава езичникът се превръща в ревностен проповедник на християнството, известен под името апостол Павел..
18. Балкончето на Асиз... - Свети Франциск Асизки (1182 - 1226) - основател на Ордена на францисканците, съгласно легендата в резултат на внезапно просветление изоставил живота си на богат, известен и образован младеж и заживял като дълбоко религиозен аскет.
19. Хайнрих Сусо (ок. 1300 - 1366) - швейцарски мистик, теолог и поет. Неговата възвишена поезия оказва голямо влияние върху испанските поети мистици.
20. Анри Русо (1844 - 1910) - френски художник. Тук става дума за нарисувания от него портрет на Гийом Аполинер и Мари Лорансен „Музата, вдъхновителка на поета”, където любимата на френския поет е изобразена като могъща жена.
21. Света Тереса (1515 - 1582) - изтъкната испанска религиозна поетеса от епохата на Късното възраждане. В нейната книга „Замък на душата” душата се сравнява с кула, където чрез самовглъбяване и молитви човек може да се издигне от етаж на етаж.
22. Свети Хуан де ла Крус (1542 - 1592) - испански поет и прозаик от Късното възраждане, сподвижник на света Тереса. В коментарите си към поемата „Духовна песен” той говори за трите пътя (или състояния на духа), по които душата се доближава до Бога чак до мистичното сливане с него.
23. „Наистина ти си, о съкровени Боже” - Книга на пророк Исай, гл. 45, 15.
24. Мосен Синто Вердагер (1845 - 1902) - каталонски поет и писател, автор на пътеписи, една от централните фигури на каталонското Възраждане. Бил е голям пътешественик. През лятото на 1884 г. пресича Пиренеите.
25. Хорхе Манрике (1440 - 1479) - испански поет, автор на „Елегия за смъртта на бащата”. Бил е смъртно ранен при обсадата на една крепост близо до Толедо. Съгласно преданието той не умира веднага, а се добира до манастира „Уклес” в платото Оканя.
26. Артюр Рембо (1854 - 1891) - френски поет символист, който през бурния си живот на авантюрист е бил дори цирков артист.
27. Граф Дьо Лотреамон (истинско име Изидор Дюкас, 1846 - 1870) - френски писател, автор на поемата в проза „Песните на Малдорор”, в чийто свят лирическият герой е представен като океан, а хората - като риби. Смятан за предшественик на сюрреализма.
28. Рафаел ел Гальо - знаменит матадор от цигански произход.
29. ... Красив като римска костенурка... - Лорка не говори с насмешка. В неговия поетически свят черупките са винаги красиви.
30. Аргантонио - легендарен крал от VI в. пр. н. е. на страната Тарсесос (Таршиш в Стария завет), намираща се на територията на днешна Андалусия. Притежавал приказни богатства.
31. Соледад Варгас - легендарна андалуска красавица, произхождаща от известно семейство на певци и танцьори.
32. Герион - триглаво чудовище, убито от Херакъл. Според митологията Герион бил владетелят на кравите и ги хранел с човешко месо.
33. Касаля - силна анасонова ракия, която носи името на град, близо до Севиля.
34. Хуан де Хуни (1507 - 1577) - испански скулптор, художник и архитект, създател на великолепни олтари в катедралите на много испански градове.
35. Йоан Климах (VI - VII в.) - византийски религиозен писател, аскет. Автор е на трактата „Стълба към небето”.
Lecture: Duende – theory and presentation – by Federico Garcia Lorca. |
|
|
Назад
[ 9 ]
Напред |
|
